Интервюта

Хюго Рейс и Антонио Граментиери – пред Indioteque за фаталистите, романтиката и пандите.

DSC_3258

Когато си бил част от Nick Cave & The Bad Seeds, това като че ли ти дава лиценз за повече от достойна кариера в широкото поле на алтернативния рок и неговите високи етажи. Но също така да имаш подобен бекграунд означава, че можеш без притеснение да захвърлиш всичко и да тръгнеш по възможно най-неутъпканите пътеки.Това се случва с Хюго Рейс, родения в Мелбърн китарист на Ник Кейв от ерите на From Her To Eternity и Birthday Party, който в края на 80-те живее в Източен Берлин, после Прага, следват няколко години в Италия, където среща музикантите от сегашната си група Hugo Race Fatalists, а след престои във Франция, Великобритания и САЩ, сега отново е в Мелбърн. Но завръщането в родния град по никакъв начин не означава установяване и в музиката. След групите The Wreckery, The True Spirit, Dirtspirit, актуалният в момента проект се казва Hugo Race Fatalists със звук, носещ се някъде между Елиът Смит и Марк Ланеган, а на живо с доста по-отчетливи блус влияния.

В края на март Хюго Рейс направи три концерта в България по покана на Аларма Пънк Джаз Фест, а заедно с него бяха Sacre Cuore, групата на самите му музиканти – барабанистът Диего Сапиньоли, мълчаливият басист Франческо, свирил предимно в инструментални и джаз проекти, приказливият и забавен китарист Антонио Граментиери, някогашен музикален журналист („бях от добрите момчета и като такова, трябваше да имам прилична работа“), който по време на турне се „поглежда в огледалото“ и разбира, че е всъщност музикант, а впоследствие свири от блус до нойз в многобройните си проекти.

DSC_3247

„За мен основното при създаването на музиката е това, което се получава според момента. Да пишеш песни не е някакъв интелектуален процес, а се ръководи от момента, от шанса, от ситуацията и как се чувстваш в нея. По същия начин срещнах тези хора и направихме групата – моментът го изискваше, не съм ги избирал.“, казва Хюго Рейс, преглеждащ внимателно избора на вина в Дивака и предупреждаващ, че обикновено по интервюта забравя въпроса и си говори каквото му дойде на ума. Може би защото да задава въпроси, отколкото да му бъдат задавани, му е далеч по-интересно. „Какво е чувството да живееш в София?“, пита заинтересувано малко след като прави няколко снимки по „Раковски“, където плакатът на Ричард Клайдерман шокира цялата група основно с факта, че Ричард Клайдерман е жив.

Hugo Race Fatalists са в България за турнето към новия си албум We Never Had Control, за който създателят му казва, че не е повлиян от нищо, тъй като самият той почти не слуша музика. Или поне не в жанра. „Слушам много модерна класическа музика като Горецки, Пендерецки и Шостакович, а по време на записването на албума някой ми даде Tell Tale Signs, (компилация с неиздавани песни) на Боб Дилън, но нищо друго като рок музика. Паралелно работих с полски композитор на електронна музика, който се казва Микаел Яказек, който ме запозна с направеното от доста изпълнители от Източна Европа. Също така африканската музика и по-специално тази на Мали започва да оформя по нов начин слуха ми.“

DSC_3270

Страстта му към класическата музика ще повлияе на следващия му проект, който ще бъде създаден съвместно с белгийски цигулар. „Но това надали ще бъде издадено скоро. В този проект е също така Паскал Юмбер от Lilium и Wovenhand, така че може да се каже, че изграждаме някаква франкофонска връзка в него.“

Без конкретен въпрос, Хюго разказва повече около създаването на сегашния албум на групата му. „Песните бяха записани за само 2 седмици. Може би това се дължи на факта, че най-после имам собствен апартамент. Години наред просто се премествах от един град в друг, живях на някои на какви ли не странни места. След като преди две години се разделих се последната ми приятелка, нямах истинско местожителство“. Но ако влезе в апартамента на Хюго Рейс надали той ще е като другите. „Веднага го превърнах в студио и за отрицателно време написах We Never Had Control.“

Постоянни премествания, нови групи и нови начала, не но си ли това твърде голяма несигурност? Въпреки че започва да се занимава професионално с музика едва когато е на около 35 години, Антонио не е бил изплашен от възможността, че няма да успее. „Музикантите сме като пандите – изчезващ вид. Трудно е да се живее от музиката, но когато приемеш определена професия за твоя основна, ти започваш да се трудиш по съвсем друг начин, дори и да не го осъзнаваш. Гледаш много по-сериозно на нея и ангажиментите се трупат един след друг. Не съм имал почивен ден от 2008 г.“, казва Антонио, в чиято фонотека напоследък са основно саундтраци на стари филми, задължително на винил. „Четиримата сме много различни един от друг, но ни обединява това, че вярваме в романтичната музика. Но не тази, която изкривява реалността, а която дава път на емоцията и мелодията. Мисля, че музиката се връща към разказването на истории, а да го направиш чрез мелодия е винаги плюс.“

DSC_3109

За разлика от неговите, отговорите на Хюго Рейс идват поне с няколко секунди по-бавно. „Ще ми е по-лесно да напиша 50 000 думи за това, отколкото да мога да отговоря в няколко изречения“, казва той при въпроса как постоянните пътувания и честите посещения в Източна Европа са променили вижданията му за света и музиката. „Когато примерно живях в Чехия, това не ми повлия по никакъв начин музикално, освен може би класическата музика в Източна Европа. Тя ми даде напълно нова представа как музиката може да предаде емоциите. Започнах да я възприемам по-детайлно. Обстановката по-скоро промени вижданията ми, започнах да разглеждам света по-философски. Аз съм от Австралия, дори не от Европа и всичко беше ново за мен. Когато пътувах из Източна Германия и виждах как хората водят живота си, как се обличат, беше като друга планетата. И това беше един малък миг, след политическите промени, нещата се промениха много бързо. Между 1990-1991 Прага се промени изключително много в про-западна посока. Когато дойдох беше като „Планетата на маймуните“, всичко беше разрушено, хората нямаха пари, всичко беше разрушено имаше полицаи навсякъде. Тогава свирих в един клуб и единствената светлина беше от една газова лампа. Ето такива неща. Но като си млад, безгрижен и от страна като Австралия, това по-скоро те впечатлява, отколкото ужасява. Местните (описва ги като interesting cats) ме запознаха с чешките писатели и ме потопиха в тази сцена на оскъдни домашни партита, гъби, джаз музика, абстрактно изобразително изкуство, стари филми и фотография, след това историята се повтори в Полша. Музикално повече ми повлия Мали, където действително чух неща, които не съм чувал преди.“

Значи Източна Европа го е променила като човек, а Африка като музикант. „Да, мисля, че с едно изречение може да се каже така. Но със сигурност музикалното наследство на Източна Европа е невероятно и е трудно да го разбереш, ако не се потопиш в региона поне малко. Никога не съм бил в Русия, но знам, че някога ще бъда. Всъщност имах едно предложение – от местния Playboy разбраха, че човек, свързан с Ник Кейв е наоколо и искаха да бъда диджей на едно парти. А аз никога не съм бил диджей преди!“

Въпреки различните житейски пътища, той все още поддържа контакт с някогашния състав на The Bad Seeds, а с Ник Кейв се вижда, когато му се отдаде шанс да посети Лондон. Заедно с Мик Харви, който напусна The Bad Seeds през 2009 г., има идея за tribute проект, който да събере на едно място творчеството на починал техен приятел и музикант.

Малко по-късно Hugo Race Fatalists бяха на сцената на Studio Sounds Like за един от онези концерти, за които повечето твърдят, че не се случват в България, но за щастие с достатъчно хора, за да бъде двучасовата хипноза напълно ефективна.

„Мерси! Знам, че не съм във Франция, а съм в България. Знам къде съм. През по-голямата част от времето.“ Където и да е бил Хюго Рейс, he never had control.

Снимки от концерта в София: Августина Василева

Esben & The Witch – музика с много асоциации и без влияния. Интервю за Indioteque.

Във време, в което в даден момент една група е възхвалявана до небесата, а в друг е отново на стартовата позиция, не е лесно да се опиташ да пробиеш и да останеш в слушалките на аудиторията. За сформираното в Брайтън трио Esben & The Witch, наименувало се на зловеща датска приказка, моментът е ключов. На 21 януари под знака на Matador излиза вторият им албум Wash The Sins Not Only The Face, наследник на дебютът Violet Cries, който провокира BBC да ги сравни със Siouxsie and The Banshess и ‘по-мрачен вариант на The XX’, а вокалистката Рейчъл Дейвис като ‘злата сестра на Флорънс Уелч’. Drowned In Sound смятат, че музиката им те потапя в друга реалност или поне достатъчно дълбоко, за да са ти ‘нужни са няколко минути, за да се отделите от хватката на този албум. (The Guardian).

Но вместо Siouxsie and The Banshees и Bauhaus, Esben & The Witch са по-скоро обърнати към звуковата абстрация на Liars, книгите на Набоков и атмосферата на ‘Туин Пийкс’. Китаристът Томас Фишър обширно разказва пред Indioteque какво вдъхновява и сплотява групата, която дори и да не стане the next big thing, може би ще тормози периферията на мейнстрийма още дълго.

Вече не сме на Балканите, нали? Непубликувано досега интервю с Jumpin Quails.

По случай 4-годишнината на Indioteque и предстоящото ни съвместно парти с Revivalist Echoes в Mixtape 5 този петък, на сайта ще се появят някои по-специални материали. Първият е непубликувано интервю отпреди с италианската инди група Jumpin’ Quails, която по покана на Аларма Пънк Джаз Фест разтанцува кино Влайкова на 4 октомври 2011 г.