Хюго Рейс и Антонио Граментиери – пред Indioteque за фаталистите, романтиката и пандите.

DSC_3258

Когато си бил част от Nick Cave & The Bad Seeds, това като че ли ти дава лиценз за повече от достойна кариера в широкото поле на алтернативния рок и неговите високи етажи. Но също така да имаш подобен бекграунд означава, че можеш без притеснение да захвърлиш всичко и да тръгнеш по възможно най-неутъпканите пътеки.Това се случва с Хюго Рейс, родения в Мелбърн китарист на Ник Кейв от ерите на From Her To Eternity и Birthday Party, който в края на 80-те живее в Източен Берлин, после Прага, следват няколко години в Италия, където среща музикантите от сегашната си група Hugo Race Fatalists, а след престои във Франция, Великобритания и САЩ, сега отново е в Мелбърн. Но завръщането в родния град по никакъв начин не означава установяване и в музиката. След групите The Wreckery, The True Spirit, Dirtspirit, актуалният в момента проект се казва Hugo Race Fatalists със звук, носещ се някъде между Елиът Смит и Марк Ланеган, а на живо с доста по-отчетливи блус влияния.

В края на март Хюго Рейс направи три концерта в България по покана на Аларма Пънк Джаз Фест, а заедно с него бяха Sacre Cuore, групата на самите му музиканти – барабанистът Диего Сапиньоли, мълчаливият басист Франческо, свирил предимно в инструментални и джаз проекти, приказливият и забавен китарист Антонио Граментиери, някогашен музикален журналист („бях от добрите момчета и като такова, трябваше да имам прилична работа“), който по време на турне се „поглежда в огледалото“ и разбира, че е всъщност музикант, а впоследствие свири от блус до нойз в многобройните си проекти.

DSC_3247

„За мен основното при създаването на музиката е това, което се получава според момента. Да пишеш песни не е някакъв интелектуален процес, а се ръководи от момента, от шанса, от ситуацията и как се чувстваш в нея. По същия начин срещнах тези хора и направихме групата – моментът го изискваше, не съм ги избирал.“, казва Хюго Рейс, преглеждащ внимателно избора на вина в Дивака и предупреждаващ, че обикновено по интервюта забравя въпроса и си говори каквото му дойде на ума. Може би защото да задава въпроси, отколкото да му бъдат задавани, му е далеч по-интересно. „Какво е чувството да живееш в София?“, пита заинтересувано малко след като прави няколко снимки по „Раковски“, където плакатът на Ричард Клайдерман шокира цялата група основно с факта, че Ричард Клайдерман е жив.

Hugo Race Fatalists са в България за турнето към новия си албум We Never Had Control, за който създателят му казва, че не е повлиян от нищо, тъй като самият той почти не слуша музика. Или поне не в жанра. „Слушам много модерна класическа музика като Горецки, Пендерецки и Шостакович, а по време на записването на албума някой ми даде Tell Tale Signs, (компилация с неиздавани песни) на Боб Дилън, но нищо друго като рок музика. Паралелно работих с полски композитор на електронна музика, който се казва Микаел Яказек, който ме запозна с направеното от доста изпълнители от Източна Европа. Също така африканската музика и по-специално тази на Мали започва да оформя по нов начин слуха ми.“

DSC_3270

Страстта му към класическата музика ще повлияе на следващия му проект, който ще бъде създаден съвместно с белгийски цигулар. „Но това надали ще бъде издадено скоро. В този проект е също така Паскал Юмбер от Lilium и Wovenhand, така че може да се каже, че изграждаме някаква франкофонска връзка в него.“

Без конкретен въпрос, Хюго разказва повече около създаването на сегашния албум на групата му. „Песните бяха записани за само 2 седмици. Може би това се дължи на факта, че най-после имам собствен апартамент. Години наред просто се премествах от един град в друг, живях на някои на какви ли не странни места. След като преди две години се разделих се последната ми приятелка, нямах истинско местожителство“. Но ако влезе в апартамента на Хюго Рейс надали той ще е като другите. „Веднага го превърнах в студио и за отрицателно време написах We Never Had Control.“

Постоянни премествания, нови групи и нови начала, не но си ли това твърде голяма несигурност? Въпреки че започва да се занимава професионално с музика едва когато е на около 35 години, Антонио не е бил изплашен от възможността, че няма да успее. „Музикантите сме като пандите – изчезващ вид. Трудно е да се живее от музиката, но когато приемеш определена професия за твоя основна, ти започваш да се трудиш по съвсем друг начин, дори и да не го осъзнаваш. Гледаш много по-сериозно на нея и ангажиментите се трупат един след друг. Не съм имал почивен ден от 2008 г.“, казва Антонио, в чиято фонотека напоследък са основно саундтраци на стари филми, задължително на винил. „Четиримата сме много различни един от друг, но ни обединява това, че вярваме в романтичната музика. Но не тази, която изкривява реалността, а която дава път на емоцията и мелодията. Мисля, че музиката се връща към разказването на истории, а да го направиш чрез мелодия е винаги плюс.“

DSC_3109

За разлика от неговите, отговорите на Хюго Рейс идват поне с няколко секунди по-бавно. „Ще ми е по-лесно да напиша 50 000 думи за това, отколкото да мога да отговоря в няколко изречения“, казва той при въпроса как постоянните пътувания и честите посещения в Източна Европа са променили вижданията му за света и музиката. „Когато примерно живях в Чехия, това не ми повлия по никакъв начин музикално, освен може би класическата музика в Източна Европа. Тя ми даде напълно нова представа как музиката може да предаде емоциите. Започнах да я възприемам по-детайлно. Обстановката по-скоро промени вижданията ми, започнах да разглеждам света по-философски. Аз съм от Австралия, дори не от Европа и всичко беше ново за мен. Когато пътувах из Източна Германия и виждах как хората водят живота си, как се обличат, беше като друга планетата. И това беше един малък миг, след политическите промени, нещата се промениха много бързо. Между 1990-1991 Прага се промени изключително много в про-западна посока. Когато дойдох беше като „Планетата на маймуните“, всичко беше разрушено, хората нямаха пари, всичко беше разрушено имаше полицаи навсякъде. Тогава свирих в един клуб и единствената светлина беше от една газова лампа. Ето такива неща. Но като си млад, безгрижен и от страна като Австралия, това по-скоро те впечатлява, отколкото ужасява. Местните (описва ги като interesting cats) ме запознаха с чешките писатели и ме потопиха в тази сцена на оскъдни домашни партита, гъби, джаз музика, абстрактно изобразително изкуство, стари филми и фотография, след това историята се повтори в Полша. Музикално повече ми повлия Мали, където действително чух неща, които не съм чувал преди.“

Значи Източна Европа го е променила като човек, а Африка като музикант. „Да, мисля, че с едно изречение може да се каже така. Но със сигурност музикалното наследство на Източна Европа е невероятно и е трудно да го разбереш, ако не се потопиш в региона поне малко. Никога не съм бил в Русия, но знам, че някога ще бъда. Всъщност имах едно предложение – от местния Playboy разбраха, че човек, свързан с Ник Кейв е наоколо и искаха да бъда диджей на едно парти. А аз никога не съм бил диджей преди!“

Въпреки различните житейски пътища, той все още поддържа контакт с някогашния състав на The Bad Seeds, а с Ник Кейв се вижда, когато му се отдаде шанс да посети Лондон. Заедно с Мик Харви, който напусна The Bad Seeds през 2009 г., има идея за tribute проект, който да събере на едно място творчеството на починал техен приятел и музикант.

Малко по-късно Hugo Race Fatalists бяха на сцената на Studio Sounds Like за един от онези концерти, за които повечето твърдят, че не се случват в България, но за щастие с достатъчно хора, за да бъде двучасовата хипноза напълно ефективна.

„Мерси! Знам, че не съм във Франция, а съм в България. Знам къде съм. През по-голямата част от времето.“ Където и да е бил Хюго Рейс, he never had control.

Снимки от концерта в София: Августина Василева



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *