Не е само Enya: през 2022 г. ню ейдж отдавна не е мръсна дума и както при всеки друг жанр, от чийто апогей са изминали няколко десетилетия, вече говорим за неговото възраждане. Естонският артист Crosspolar, който тази събота е в София, е подготвил селекция, с която да го докаже.

Може да чуете Crosspolar, самостоятелен проект на родения в Естония, но базиран в Англия електронен музикант и композитор Тави Келе, на 28 май в Koncept Space, като част от годишния Sofia Дrone Day, събитие на лейбъла Amek.

Самото следене на ню ейдж сцената сега е изкъсо проследяване на миналото на жанра. Виждаме отпечатъка му в музиката на съвременни артисти като Les Halles, Yamaneko, JV Lightbody, а лейбъли като Light In The Attic, Not Not Fun Records, Mood Hut или New Atlantis съживяват класически албуми или дават път на новата музика от жанра. Голяма роля в ню ейдж възраждането играят блогове като Crystal Vibrations и Sounds of the Dawn, които дигитализират отдавна изчезнали и редки албуми на аудио касети, дискове и винил. 

В музиката на Тави не само че можем да открием вдъхновения от ню ейдж звука, но самият той е и фен и колекционер на апокрифни издания от тази форма на атмоферичната музика.

Докато се подготвяме за лайв изпълнението на Crosspolar в рамките на Sofia Дrone Day 2022, заедно с местните проекти scav и триото Шентов, Симитчиев, Луканов, слушаме петте любими ню ейдж албума на Тави Келе, за които той самият ни е разказал по нещо.

Повече от музиката на Crosspolar в Bandcamp.

Medwyn Goodall „Moon Goddess“

„Обожавам този албум, звуковата палитра е перфектна и е пълен с красиви мелодии. Голяма част от него звучи като музиката, която ти пускат докато изчакваш на телефона (казвам го като комплимент), но смятам, че е много успокояваща. Goodall има много албуми и препоръчвам на всеки да се запознае с музиката му. Открих го преди няколко години, когато купих кутия с ню ейдж касети от една възрастна йога инструктурка за 5 паунда. На нея толкова й се искаше да се отърве от тях и беше много изненадана от факта колко се вълнувам, когато се срещнахме, за да взема касетите.“

Sven Grünberg „Milarepa“

„Аз съм голям фен на Sven. Той е естонски артист с много интересна дискография. Дълбоко посветен е в будизма, който е и тема, която често присъства в музиката му, особено в този албум. Писал е много музика за телевизия и кино, включително невероятният саундтрак на телевизионната адаптация на “Naksitrallid“, естонска детска книга, с която израснах. Sven e член и на рок групата Mess, те издават албум чак през 1996 г., защото преди това музиката им „не пасва на съветската идеология“. В този албум има едно парче, на име “Valged hommikud”, което за мен е една от най-добрите песни, записвани някога на лента.“

Patrick O’Hearn „Between Two Worlds“

„Честно казано е много трудно да избера любим албум от Patrick O’Hearn, който има толкова много добри албуми, но “Between Two Worlds” е толкова красив запис, чието ехо може да чуете в много от съвременната музика.“

Jon Mark „The Standing Stones of Callanish“

„Зашеметяващ албум, пълен с красиви, безтегловни композиции. Jon Mark, освен още много други неща, е и част от групата Mark-Almond (да не се бърка с Marc Almond) и техният албум „Rising” пък е един от най-любимите ми албуми за всички времена.“

Llewellyn & Juliana „Swimming With Dolphins“

„Този албум звучи точно както може би си го представяте, заради заглавието му. На моменти е малко смешен, но пък е много чаровен.“  

Работихме по този концерт цели две години и той най-сетне ще стане реалност: на 17 март в Mixtape 5 (B-Side) A Place to Bury Strangers ще се завърнат в София за трети концерт, а този път с тях ще са берлинската пост-пънк група Plattenbau.

Ако сте гледали APTBS на гостуванията им през 2013 и 2015, заповядайте отново, тъй като изживяването ще бъде различно: Оливър Акерман е на турне с нов състав и албум.

Събитие във Facebook

Билети

Новият албум на A Place to Bury Strangers:

Новият албум на Plattenbau:

Година, в която се нуждаехме от концентрация и пълноценно слушане, дотолкова, че Адел ни чу и накара Spotify да премахнат shuffle опцията от платформата си.

Първата позиция тук е за албум, който в други години и условия би бил класика. Стивън Фретуел има два албума, от 2004 и 2007, изяви в The Last Shadow Puppets, но постепенно събитията около него намаляват, нова музика не излиза, a следите му напълно се губят около началото на миналото десетилетие. Отдава се на бащинството и го вижда като несъвместимо с рок кариерата, работи в бар, последно е студент по право. Моментът, когато решава отново да извади китарата, съвпада с развода му. Никой около него не вярва, че това завръщане има смисъл. Busy Guy, продуциран от Дан Кери, е първият му албум от цели 14 години.

За Стивън Фретуел чух от нашия дългогодишен приятел Петко Славов в началото на годината – това, че пропуснах 13 от 14-те години чакане за нещо ново, си е късмет.

Топ 10 албуми за годината и плейлист с още толкова фаворити от 2021 – в него има и няколко песни, които са част от предстоящи издания. Още един знак на времето и

Stephen Fretwell – Busy Guy

Sneaker Pimps – Squaring the Circle

Circuit des Yeux – „-io“

Lucy Dacus – Home Video

Japanese Breakfast – Jubilee

Shame – Drunk Tank Pink

Nick Cave and Warren Ellis – Carnage

Clairo – Sling

Lana del Rey – Blue Banisters

The War on Drugs – I Don’t Live Here Anymore

Drug Store Romeos – The World Within Our Bedrooms

Предполагах, че 2020 ще бъде годината на големите завръщания – това донякъде се случи (първият албум тук идва след шестгодишно чакане), но беше и годината на големите отлагания. Въпреки всичко, през последните месеци музиката беше единственото, което изглеждаше едновременно константно и сигурно в промените си.

Продължаваме да селектираме нова музика, така че следете Facebook и Twitter профилите ни за месечните ни плейлисти.

Owen Pallett – Island

Kelly Lee Owens – Inner Song

Porridge Radio – Every Bad

Phoebe Bridgers – Punisher 

Douglas Dare – Milkteeth

Daniel Avery & Alessandro Cortini – Illusion of Time

Taylor Swift – folklore 

The Weeknd – After Hours

Moses Sumney – grae

Working Men’s Club – Working Men’s Club

През последните години тя е един от важните музикални селектори в София и отскоро част от съдържанието на подкаста Falshimento, но все по-често я виждаме да прави това, което умее най-добре и което за известно време беше оставила на заден план: композирането на музика. Вече видяхме Anna Bo преди концерти на Mental Architects, Лидия Лънч, Шилпа Рей и Мик Харви, а през 2020 г. се очакват първите й от години насам самостоятелни изяви. Поводът: миниалбумът Dark Days, който излиза на 12 декември в Bandcamp, а скоро и на касета. Той може да се слуша (или чете) като сборник или колаж от различни дистопични истории, в които не присъства само нейния поглед: сред песните има кавъри на Lights in the Sky на Nine Inch Nails и Moya на Southern Death Cult. Представяме ви една от авторските песни, едноименната Dark Days:

Анна Бочева е родена във Велико Търново в семейство, свързано с изкуството по различни начини – баща й е художник, майка й е пианистка, има дядо диригент и мултиинструменталист, баба – реквизитор в театъра. Пианото идва в живота й съвсем естествено, дори не е сигурна от кога свири – дали от три или четири годишна, но на шест вече е по конкурси. Естествено, не означава лесно:‘Постоянната отдаденост на музиката доведе до известна изолация от ‘масата’, много пъти ми се искаше да съм като другите, без тази непрекъсната работа и непрекъснато свирене.’

Плочите вкъщи варират от класика до поп музика, така че не отрасва с консервативно мислене спрямо жанровете. Спонтанно започва и композирането – още като дете излиза от рамките и започва да експериментира. Чувството – остарели музикални форми – образованието – поп музиката в учебниците по музика. Покрай демократизирането на музикалните вкусове след 1989 и срещата с все по-разнообразна музика като студентка в Музикалната академия, тя започва и да оформя по-различния си поглед. В средата на 90-те тя участва в няколко групи, сред които проекта “Охолен живот” на Емил Вълев и популярната тогава метъл група Mortal Remains. Започва да работи по соло песните си през 1999 г. и е сред изпълнителите тогава, които се осмеляват да пеят на английски въпреки нежеланието на радиостанциите.

‘Това уби много групи. В разговори с компаниите тогава дори се казваше, че “всичко е окей, но трябва да е на български”. Надявах се, че бързо нещата ще се оправят, но тези предубеждения продължиха много време. Имаше съзнание за различност, тъй като вниманието беше изцяло към групите, които пееха на български. Имаше вълна, която спря, естествено развитие, което не стигна до кулминация и много от музикантите тогава се разпиляха около 2002-2003 г.’

Към края на миналото десетилетие за известно време Анна се връща във Велико Търново, после живее във Виена, преди да се насочи отново към София през 2011 г.

Тъй като първите й песни така и не получават истинско издаване по време на композирането им (но могат да бъдат намерени в Bandcamp под името Songs of the Melancholic Princess), тя усеща Dark Days почти като дебют, който е твърде възможно да доведе до цял албум в близко бъдеще. Казва, че новото ЕР е обединено от звука на пианото, а хоровото пеене в детството повлиява на желанието й да съчетава различни пластове и нюанси в музиката си. ‘Иска ми се следващият албум да има още по-хомогенен звук. Дори за целта да си поставя определени лимити, примерно работа само с определени инструменти.’

Започва песните в студиото на британския лейбъл Proletkult Records, което се намира в България, завършва ги в студиото на дуото Bluba Lu, а за мастерирането им се грижи Мартин Евстатиев (Der Hunds). Някои от песните са преминали през толкова много варианти, че замисля ремикс версия скоро. Заглавието на резултата е препратка към поредицата “Игрите на глада”, което подсилва връзката с дистопичните тематики в албума и превъзмогване на лични страхове и предизвикателства. ‘В моя случай, прогонването им е все по-успешно.’

Снимка: Илиян Ружин

Повече за Anna Bo в Soundcloud и Facebook.