Да, дяволското в тях е тук, за да остане.

Надали има група, която толкова добре да си отговаря на името – както в албумите, така и от сцената Placebo зареждат по специфичен начин, като размерът на силата често е зависим от собствената ти фантазия. На теб е оставена задачата да свържеш фрагментарните текстове в смислово цяло, да избереш в кое от многото им лица виждаш отражението на твоето, нищо не е ясно, но много e загатнатo. Брайън Молко казва, че в любовта няма черно и бяло, всичко е винаги в сиво. Това е напълно в сила и за внушението, което музиката им носи. Не само защото то понякога наистина се превръща в любов.

Третият концерт на Placebo в България, в случая организиран от Loud Concerts, е част от турнето им в подкрепа на шестия им албум ‘Battle For The Sun‘, който за мен донесе също толкова силни усещания, колкото предишните. Винаги съм имал пристрастие към по-зрялата, по-драматичната и меланхолична страна на групата, а в този период на Placebo тя е смесена с един определен позитивизъм, който винаги съм харесвал: не онзи, който е непрекъсното вгледан в светлото, а който е символ на мисълта, че знаеш къде си, какво е зад теб и какво е пред теб, чувстваш се чист, но още носиш белезите. Един мир с осъзнати противоречия. Същото се усещаше и от сцената на Зимния дворец снощи, а онова, което ни връхлетя, беше много по-ударно, динамично и в по-разноцветни нюанси в сравнение с концерта от 2007-ма, който иначе и до днес ми е много топъл спомен.

В ролята на support група (простете за чуждицата, но подгряваща винаги ми е звучало някак пренебрижително) влязоха Babyface Clan, един наистина подходящ избор, а историята между тях и Placebo не е от вчера. Пост-клановата формация на Насо и Иво Imbeciles & The Poison Umbrella излязоха преди триото и през 2003-та, а по-късно бяха поканени да свирят с тях в Англия и бяха на няколко пъти споменати от Молко като обещаваща нова група. Сега отново с Placebo и отново като Babyface Clan, те ни представиха по очаквания луд начин особената си смесица от…каквото и да е това… Може би заради стриктно отделеното време за тяхното изпълнение, имаше сякаш една стегнатост в изпълнението им, поради което към края дори ми се искаше да продължи по-дълго, за да ги видим в колкото се може по-пълноценна лудост.

Без секунда закъснение LED екрана засия на фона на инструментален мотив от ‘Speak in Tongues’, а прожекцията показваше кула, чийто връх сякаш стигаше до ясното небе. Бяхме готови да се покатерим до слънцето. Спокойното начало беше раздрано от агресивните китари на ‘Nancy Boy‘, които без пауза преляха в ‘Ashtray Heart’. Въпреки че сетлистът беше оставил зад борда огромна част от любимите ми песни, особено тези от новия албум (като ‘Speak In Tongues’, ‘Devil In The Details’, ‘Julien’, ‘Happy You’re Gone’), по време на самото изпълнение не се усещаше липсата им. А и все пак това, че въобще съществуват и съм запълвал не една безсънна нощ с тях може би е достатъчно. От песен на песен, сърцето все по-настойчиво се опитваше да избяга от тялото, усмивките на Брайън (рядко явление в концертната история на Placebo) ставаха по-чести.

Стеф, не знам за теб, но това е най-шумната публика на това турне!‘ – каза Брайън, въпреки че Зимния дворец беше далеч от ‘sold-out’ печата.

 

Подобно на предишния концерт, така и на този, имаше някои връщания към спомените от миналото. Когато бях на 14 и включвах на всеки час MTV, за да видя ‘Special Needs‘. Когато се размотавах навсякъде с фланелка на Nirvana – изпълнението на ‘All Apologies‘ за мен беше първо слушане на живо на думите на Кърт Кобейн. А умишлено или не, Placebo като че ли подбират тези кавъри, чиито оригинални изпълнители няма как да ги изпълнят.

Изключително свеж ефект имаха и концертните аранжименти на песните, които сякаш живеят в друг свят, когато са извън студиото. ‘Meds‘ се вкопчваше далеч по-дълбоко от обикновено, а усещането по време на ‘Teenage Angst‘ беше, че все едно я слушаш за първи път. Емоцията около чисто новия сингъл ‘Trigger Happy Hands‘, твърде възможно най-политизираната и социално ориентирана творба от тях досега, няма много общо с по-скоро стерилната албумна версия. Тежестта на текста се усещаше значително по-истински. Голям принос за всичко това имаше и кийбордистката и цигуларка Фиона Брайс, дано нейното участие да е знак, че групата смята да разширява границите на звука все повече и повече. На сцената бяха и Ник Гаврилович и Бил Лойд, разменяйки си ролите на кийбордисти и китаристи.

Дори и със ‘Song To Say Goodbye‘ и ‘The Bitter End‘, нито една от песните не прозвуча като за ‘сбогом’ или ‘горчив край’, а като начало на нещо прекрасно. Със сигурност придружено с ‘bright lights‘.

За момент спирам да пиша и поглеждам разписания от Стефан Олсдал special edition на любимия ми Meds. Мисля, че това ръкостискане и ‘thank you for everything, mate’ си беше много ценно – едно кратко и точно благодаря за вече седем години саундтрак към добро и лошо.

Няма как и човек да не се усмихне, когато види Стив Форест да си барабаника с длани на всяка песен върху бара на Строежа, след цялата излята пот на самия концерт – сякаш дори биенето на сърцето му е отделно соло.

Може би има нещо вярно в известната мисъл на Норман Мейлър, че да пишеш за музика е като да танцуваш за архитектура. Но пък предизвикателството да опишеш неописуемото е винаги изкушаващо. Тeзи редове бяха още един опит за това.

Текст и снимки: Светослав Тодоров



4 comment on “Да, дяволското в тях е тук, за да остане.

  1. Една като теб

    Ами, драго момче, какво да ти кажа? Великолепно резюме!

    Наистина това беше най-великото нещо в животите на всички присъстващи. Повтарям сигурно за…1000 път, но това, че видях около себе си цяла плачеща публика, която сякаш насила бе изстръгната от полета, обгърнати в ангелски криле беше гледка, която никога преди не бях съзирала…

    Вече минаха 6 дена от края на тази..“магия“ и още не мога да събера недостатъчния си речник, за да изразя какво съм почувствала. Справил си се прекрасно, за разлика от мен, в това отношение!

    Мисля, че треперенето на ръцете ми, лекия световъртеж и нереалното усещане при допира на краката ми със земя, и ослепителната усмивка, когато чуя някоя тяхна песен и си кажа „Слушах я от 2рия ред! Сън ли е било? Мечта? Халюцинация?“ няма да отмине скоро!!

    И смятам, че ще ме подкрепиш, когато казвам (пиша?!), че това ще е нищо в сравнение със следващия път, когато те са тук. А това неминуемо ще се случи.

    И между другото, Стив е бил в Строежа?!?!

    Reply
  2. TheFein

    Мерси за хубавия коментар! :) И мен още не ме пуска и слушам разни live изпълнения постояно. Иначе всички без Молко бяха в Строежа и може би заради позитивизма витаещ около тях, нещо ме кара да мисля, че наистина ще има следващ албум и концерт с него. No hesitation, no delay… :)

    Reply
  3. Една като теб

    Ако се наложи дори на сила ще ги влачим! Но след онази вечер, мисля, че те ще дойдат сами…по собствена воля! :) Може пък да им станем най-любимата публика след френската?! Защо пък не!

    Поздрави!
    Placebo – Speak in Tongues

    Reply
  4. Pingback: Поглед назад преди стъпката напред « тук са моите истини, къде са твоите?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *