Втората младост на Manic Street Preachers продължава с пълна сила.

Само година след нихилистичния ‘Journal For Plague Lovers’, Manic Street Preachers са отново тук, с албум, който носи по-светлото заглавие ‘Postcards From a Young Man‘. И черното в него наистина просвелява.

Винаги съм имал теория, че големите групи не са целяли да бъдат такива. Нито The Beatles, нито Pink Floyd, нито U2, Depeche Mode или Radiohead започват с амбицията да покоряват чартовете. Огромна част от днешните музикални милионери израстват в бедност. Но случаят с Manic Street Preachers е малко по-различен. Джеймс Дийн Брадфийлд (кръстен на актьора по настояване на майка му и отстъпване от страна на бащата за вариант с Клинт Истууд Брадфийлд), Ники Уайър, Ричи Едуардс и Шон Муур са от неугледно миньорско градче в Уелс. Забавленията се ограничават до телевизия и футбол. Преди да започне увлечението му по роклите, Уайър е бил юношенски национал на Уелс и пред договор с Арсенал, но спира поради контузия. Джеймс, подиграван от съучениците си заради ниския си ръст и късогледството си, се научава да свири на китара в спалнята на родителите си в опити да разучи ‘Appetite For Destruction’ на Guns N Roses. Ричи, който ще изчезне безследно през 1995-та, потъва в екзистенциалната литература и историята. Пътуват до Лондон, за да свирят в метрото, а един минувач им казва, че приличали на ‘маниакални улични проповедници’. Въпреки реалността, амбицията на групата е не каква да е, а просто… да направят един велик албум и да се разпаднат. Почти като музикален еквивалент на живота на Селинджър („Спасителят в ръжта“), един от любимите писатели на Едуардс. ‘Какъв е смисълът да съществуваме, ако албумът ни не продаде повече от новия на Guns N Roses?’ Дебютното им издание, миниалбумът ‘New Art Riot’, привлича повече внимание заради атаките им към други музиканти, отколкото заради музикалните си качества.

Провокацията е нещо, което с времето Manic Street Preachers се научават да изпълват със съдържание. Всеки албум и сингъл, понякога дори и клип, вървят с цитати, многобройни са семплите с реплики от филми. Културните влияния около групата са навсякъде по тях (повече около това на http://www.manics.nl/site/ )И когато концепцията и скандалността са равнопоставени, те създават най-запомнящите си химни. Като “химн“ не е преувеличение, тъй като някои от песните носят това усещане на универсален смисъл в музиката и лириките, и нетипичните заглавия. Това внушение е и част от душата на съставения почти изцяло от триминутни песни нов албум ‘Postcards From a Young Man‘. За него е избран цитат от Т.С. Елиът – ‘Great simplicity is only won by an intense moment or by years of intelligent effort’



Едно от нещата, които е твърде възможно да си помислиш, докато го слушаш е, че носи чувството за свобода. Като че ли Manics винаги са на крайности – най-интровертните им албуми носят клаустрофобията със себе си, докато не толкова депресивните им са от време на време като полъх на пролетен вятър. Почти като приливите и отливите в настроенията на The Cure.

Първият трак в албума и първи сингъл от него ‘(It’s Not War) Just The End of Love‘, която наред с ‘Your Love Alone Is Not Enough’ от 2007-ма, е може би най-поп ориентирата им песен въобще. Последвана е от едноименната песен в албума, която е и мой личен фаворит от него. ‘This life it sucks your principles away, you have to fight against it every single day‘ пее Брадфийлд, въпреки приповдигнатата атмосфера в нея. Иън Маклъкох от Echo and The Bunnymen участва в друг диамант в селекцията – ‘Some Kind of Nothingness‘. Tова не е първият път, в който Manics правят реверанс към групата му – Ники Уайър записа кавър на ‘Ocean Rain’ преди четири години, който завърши като бонус трак в соло албума му  ‘I Killed The Zeitgeist’. Силната първа половина на диска се допълва и от ‘The Descent (Pages 1 & 2)‘, с което оканчателно се оформя ролята нa ‘Postcards…’ като наследник на насоката на ‘Send Away The Tigers’ (2007) и самостоятелния ‘The Great Western’ (2006) на Брадфийлд. Прави впечатление, че това е и най-освободеният им от призрака на Ричи Едуардс творба досега. Споменът за него е засяган в много от песните им след 1995-та, но с миналогодишния ‘Journal For Plague Lovers’, композиран по оставени от него текстове малко преди изчезването му, като че ли миналото е наистина оставено настрана.

За съжаление втората част на албума носи някои по-посредствени моменти, което го отделя от потенциала му да застане сред най-добрите им постижения. Сякаш от време на време ни се иска да ги чуем по-вглъбени, по-ядосани, по-сурови, въпреки че и тази им страна присъства донякъде с ‘Auto-Intoxication‘, която започва с ‘The less I want to be me/ The more I know myself’. Винаги красивите им баладични залитания пък са оставени извън албума – ‘I’m Leaving You For Solitude‘ и ‘I Know The Numbers‘ са сред петте (!) би-сайда на сингъла.

Postcards From a Young Man‘ в никакъв случай не разочарова, макар и от време на време да се нуждае от малка доза разнообразие. Независимо от минусите или какво бихме искали от него, това е един свеж и съсредоточен албум, който много рядко група, която достига 25 годишнината си може да запише.

Светослав Тодоров



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *