‘And so, what happens is, I suppose, state of pure consciousness, stillness and silence’

Концертът на Anathema в София беше дългоочакван в най-истинския смисъл на думата. След соловите изяви на Дани Кавана в България, след отмяната на пристигането им през пролетта, снощи ливърпулската група в рамките на 2 часа и 45 минути и 27 песни направи изключително сърцат концерт пред една не по-малко емоционална публика, изпълнила до краен предел зала България.

Вечерта започна без секунда закъснение с норвежеца Питър Карлсън. Само в рамките на половин час специалният гост за това турне без усилия приобщи публиката към китарните си балади, които по едно време ме замислиха защо авторът на The Blower’s Daughter е Деймиън Райз, а не той. За последните две песни се включиха и самите Anathema, което направи изявата му още по-запомняща се.

В седмиците преди концерта, всяка сутрин, в която се случваше да си пусна Thin Air, се замислях как това ще прозвучи на живо? Дали ще засмуче въздуха около себе си, както винаги съм си представял? Заедно с виковете на над хиляда човека грандиозното началото беше дадено и нямаше какво друго да се гледа или усеща, освен ставащото на сцената. Опасенията, че зала България не е подходяща за такъв тип концерт се оказа неоснователни – никой нямаше намерение да седи, а охраната не направи проблем за това (за което беше поздравена от Винсънт Кавана преди Dreaming Light). Но едно е сигурно – тази зала надали някога е чувала по-шумна публика. Самата група също, както отбелязаха неведнъж между песните.

С първите си песни (Thin Air, любимата ми от новия албум Summernight Horizon, Dreaming Light, Everything и вокодерната Closer) Anathema дадоха ясен знак, че отдавна са загърбили всички стереотипи на тежката музика, личащо дори само от атмосферата на музиката им – хармония и меланхолия в равномерни дози, красота в детайлите и от дистанция, никакъв помет от агресивни нотки. Тежка беше единствено енергията, която те връхлита и която по време на песните и след концерта ме накараха да се чувствам невероятно…лек и безтегловен.

Въпреки че това беше третият концерт на Anathema за трети пореден ден в рамките на турнето им към We’re Here Because We’re Here, експресията на лицата им и начина, по който свиреха излъчваше свежестта, която можем да чуем и в самия албум. И която изключително разнородната публика усети напълно.

Сред жестовете към българската аудитория бяха невключените към предварителния сетлист A Dying Wish, Angelica и Sleepless, с които първото посещение на ливърпулската формация се превърна и в разходка из различните им периоди. Често изпълняваният кавър на Comfortably Numb на Pink Floyd (които звучаха като фон преди и след концерта) не беше част от магическите им трикове през вечерта, но Дани Кавана изненадващо се заигра с The End на The Doors. Един от най-силните мигове за мен беше свързан именно с брата на Винсънт – изпълнението на Are You There беше в любимата ми акустична версия от компилацията Hindsight. След нея той обяви новината, че смята през следващата година да дойде за нов акустичен концерт в София.

Ако все пак има някой, на когото през онази вечер Anathema да не са въздействали, то той е сложил някакви прегради между себе си и ставащото на сцената, където разбрахме, че наистина in blood red skies, tears run dry, there’s no space between us.

Снимки/текст: Светослав Тодоров



4 comment on “‘And so, what happens is, I suppose, state of pure consciousness, stillness and silence’

  1. r55

    невероятно красив концерт!
    група, зала, публика… всичко.
    Смея да твърдя, че това беше рок концертът с най-добро озвучаване от всички, на които съм ходил до сега. Голямо браво!

    Reply
  2. Шошко

    Силно и запомнящо се. Прекрасна вечер, още ме държи, дори насън.
    Е, и голямо евала за организаторите, които се справиха перфектно!

    Reply

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *