Десетилетието на недооценените

Tomorrow is for those who can hear it coming.

(Дейвид Боуи)

Когато историята ще се обръща към първото десетилетие на 21-ви век, това винаги ще поражда смесени чувства. За много хора революцията вече не витае във въздуха, заменена е от посредствеността. Съвременната музиката е в криза, отдавна не е изкуство, а просто индустрия, фон на ежедневието, забавление за забавените в развитието си. Не малко са на мнение, че няма нищо създадено през последните години, което да е запомнящо се, иновативно, което да има силата да променя. Но това са глупости и слуховете за смъртта на музиката са силно преувеличени.

Не мисля, че качеството през годините се е променяло към по-добро или по-лошо, то се изменя по формата, позицията, визията си, останалото е силно субективно. Начините да откриваш музика вече не са същите и хората, които не са си направили труда да ги проследят, гледат на старите си дискове като ловни трофеи, остават в ‘комфортната’ позиция да са част от ‘златното’ минало, оплювано също толкова ревниво от предишното поколение и с винаги песимистичен поглед към героите на настоящето. Но тя, Музиката, си остава там по един или друг начин, независимо колко усърдно някои се опитват да я поставят във времева рамка.  Да, днес е по-трудно да отсееш качественото, твърде много ужасни неща ни заливат отвсякъде, трябва да се ровиш повече в калта, за да намериш диамантите, но още си заслужава. Още блестят ярко и когато го правят нищо друго няма значение.

С многобройните си жанрови revival-и десетилетието се оформи като ретроспективно на предишните. Но това не бива да се тълкува като липса на оригиналност, тъй като сякаш точно това предаде една особено чаровна хаотичност на съвременната сцена, лишавайки я от твърди жанрови определения и в която можеш да откриеш себе си на различни места и по неподозирани начини, да доловиш нещо отпреди десетилетия, което после да разучиш. Никога преди похватите на различните стилове през годините не са се смесвали толкова хармонично. Музиката още притежава простичкото и същевременно неразгадаемо свойство, което я прави животоспасяваща за онези, които един ден в стаята си са си дали сметка, че нещо трябва да се промени и те ще бъдат част от тези реформи.

Това беше десетилетието на недооценените, а дали следващото ще отвори широко затворените очи на онази част от публиката, застаналата някъде в тъмното? Да, но само ако преди това тя се осмели на излезе на светло.

от Светослав Тодоров (The Fein)



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *