Берлин и изкуството да бъдеш тухла в стената

Ми не знам какво да кажа честно …

Въпреки, че бих се радвал да стигнете до края на тази статия, искам да предупредя, че следващите редове съдържат някои подробности за концерта и, ако сте като мен и не искате да знаете нищо предварително, по-скоро не продължавайте.

Купих билети още миналатa година октомври месец. Не е нещо ново, обикновено летните ни трипове се въртят около нещо такова. Минала година беше Werchter, 2008ма бяха Radiohead. Tази година беше нещо, което ще ме кара да настръхвам още дълго време…

Roger Waters – The Wall

Още февруари месец се опитах да „подгрявам“ за концерта и се разплаках. Не успях, силата на Floyd е огромна за мен, още на In the Flesh не успях да си сдържа сълзите, докато хората ме гледаха странно в метрото рано сутрин :) Хех … какво ли си мислят.

Стена-Берлин, Берлин-Стена – нямаше начин да не искам да отидем там. Aсоциацията беше прекалено голяма. Градът е прекрасен, а следите от историята все още са пресни, особено за хора, които посещават за първи път града. (Пък и тайно се надявахме Гилмор да се появи точно заради това там ;)

о2 World e супер организирана зала. Да, голяма е, да, комерсиална е, но такива спектакли като „Cтената“ не могат да се направят в зала за 2000 човека. Face it!

Е, 21 години след онова открито представление покрай останките на още прясно разрушената преграда на града, mr. Waters реши да се завърне още веднъж.

Влязохме и тръпките започнаха още от самото начало. Позната сцена от видеата от преди години и редките останки от филми от турнето в началото на 80те бяха подготвили началната визия. Полуиздигнатата стена, огромният кръгъл екран отгоре (ех ех ех ..), скритите кукли и самолети подсказваха за някой от „сцените“ които ни предстоят.

Ми почна се …

Началото беше едно от най-емоционалните неща, които съм изпитвал на концерти – не можех да спра да плача, да се хиля и да се оглеждам като малко дете в детски магазин. Повечето хора около нас реагираха по подобен начин, усмивки и светли очи. In the Flesh ни посреща с такива гръмове и фойерверки, че в началото ушите ми заглъхнаха, чак на 4-5тата минута осъзнах, че звукът в залата е surround и звуците от самолети и бомби се чуваха и спускаха отвсякъде. Минаваха сякаш реално покрай нас и се приземяваха някъде на сцената. Включително и макета на самолет, който се „разби в стената“. Не искам да преразказвам всичко, вече има адски много видеа от концертите, пък и някак си няма да е странно, ако се пръкне и официално видео от някой от концертите (дано да е от лондонския концерт… с Гилмор). Все пак до Blue Sky не можах да се успокоя и да спра да треперя.

Познатите кукли на учители и децата вдигнаха хората на крака. Мисля, че само по това време публиката не можа да се задържи на иначе удобните столове. Всъщност тогава ми беше малко странно защо всички седят, но като се замисля сега, това, което гледахме приличаше (и не веднъж е оприличавано всъщност) повече на опера, отколкото на рок концерт. А хората в операта си седят май.

Anyway, технологиите позволиха на „стария“ Уотърс да изсвири заедно със себе си Mother, записвана преди 30 години в Earls Court (magical!) …

Новите анимации и видеа, които се пускаха върху кръглия екран и стената бяха невероятно пасващи на днешните дни. Никак не е странно всъщност, че темата за стената, която изграждат Pink Floyd около себе си няма време и ще бъде актуална, когато и да се появяваме „тук“. Когато за първи път Стената излиза на сцена, логата на неонацизма и комунизма се преплитат в кадрите на сцената. Днес тези роли се играят от религията (кръстовете и полукръговете, които се изсипваха от самолетите по време на Goodbye Blue Sky) и големите корпорации (Shell, McDonald’s, etc).

След като се показа от последната дупка в стената и ни пожела Goodbye Cruel World, Уотърс ни остави да подишаме за 15ина минути.

В „антракта“ вече изградената стена показваше снимки на хора загинали заради една или друга кауза (войни, 9/11, революции и тн ..). Хората бяха изпращали снимки на бащи, синове, дъщери, приятели от адски много места. Бащата на Уотърс също се показа, както и един воин в доста позната носи..ъъъъ.. униформа. Български войник от Първата Балканска Война. Музиката, която се пускаше в антракта, също включваше и изпълнение на български гайди, но предвид осакатената ми информация в тази насока си нямам идея какво точно слушахме.

Та, предвид, че сцената беше доста покрита, след като цял час я градиха преди това, втората част беше с предимно скрита банда и Уотърс, доказващ се не само като музикант, но и като one man артист. Човекът излизаше от всякакви скрити вратички, показваше се в стая, вградена в стената (Nobody Home), гледайки телевизия. После се прехвърляше отпред на бялата стена и играеше заедно с анимациите по екрана. Не спираше дядката .. а е на 68-9 годинки май вече.

Когато започна Comfortably Numb, (май всъщност и тук хората се изправиха) исках лицето, което прожекторите осветиха на върха на стената да е Гилмор. Но не би, някой друг път. Това не пречи сълзите да се разтекат за пореден път (не съм чак толкова голям ревльо, честно .. само по малко от време на време).

Групата все пак излиза отпред, когато концертът тръгва към края си. И вторият In the Flesh не мина без „играчки“. Голямо черно прасе се носеше над главите на хората толкова ниско, че дори се опитах да го пипна, докато минаваша над нас.

Адски се нарадвахме на подигравките с „ябълката“ по времето на Run Like Hell. Всички хората в анимациите носеха бели слушалки и се въртяха около надписи iBelieve, iLearn, iResist, iLove, iLost и тн. Не е нещо ново, но още веднъж ми показа как „стената“ не е останала там в 70те.

Нямаше бис … след Outside the Wall хората, виновни за какафонията на сцената, бяха представени от лидера им и отново бяха пуснати български гайди (не знам дали на всеки концерт е така но, май и предишната вечер им е направило впечатление).

Все още не мога да намеря разумна причина, с която да се оправдая, че не хванах Dark Side of the Moon турнето преди 4 години. Май не ми е писано да ходя на нещата, на които най-много искам (дълга история). Но пък няма пък да се откажа … ПЪК!!! …

Стената беше мечта за мен и съм адски благодарен, че нещата се наредиха така, че да успея да посетя такова шоу.

„Автобиографията“, която Уотърс създава е един от шедьоврите, в които съм вклюбен още от деня, в който за първи път чух вертолетите на Thin Ice или текста на Hey You. Винаги съм казвал, че нещата са най-силни и прекрасни, когато са разказани просто и достъпно. За мен това, че тази история е обвита с музика, прави The Wall едно от най-личните и силни преживявания до момента.

Този бонбон от шоколадовата кутия беше наистина вкусен.

Георги Рибарски



3 comment on “Берлин и изкуството да бъдеш тухла в стената

  1. Joruel

    Уникално! Благодаря за разказа, мечтая си да преживея нещо подобно! Представям си емоцията…

    Reply
  2. Галя

    Браво, G, много хубаво си го описал, и ние преживяхме нещо такова, наравно със сълзите и усмивките. Да ти споделя нещо, българските гайди, които си чул са част от песните на Мистерия на българските гласове, които всъщност пускат след края (явно и на паузата, аз бях навън тогава) на всеки от концертите. Български народни хорови песни. :)

    Reply
  3. G

    G все още настръхва като си спомня емоцията … бавно ще отмине … надявам се :) …
    поредното доказателство за оценяването на българската народна музика … ние пускаме ли си такива работи да scroble-ваме в ласта, а? …
    и аз съм в кюпа, да .. :(

    cheers !

    Reply

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *