The Kills в Рая

Има една песен Angels in Heaven, Angels in Hell, не спира да ми идва наум вече цяла седмица.

Три неща ме накараха да си купя билети за Лондон самичка: малкият клуб, неистовата жажда за сайдер и може би най-важното, изживяването, което ми донесоха The Kills първия път, когато ги гледах. Беше 2005-а, не бях може би толкова голям фен, отивах в Берлин за първия си концерт на Oasis. И първи на Ian Brown. The Kills свириха сравнително рано, сравнително кратко, тъкмо беше излязъл No Wow. Не помня какво свириха тогава, помня само, че на сцената нямаше банда, на сцената имаше бомба. С микрофоните супер близо един срещу друг двамата изглеждаха сякаш всеки момент ще се разкъсат. Ужасно силна енергия, ужасно силна връзка между двама души, които са сами на сцената.

Последният ден от март в Heaven, London, имаше сенки. Сенки на група, сенки на нещо, което е било любов някога и се е превърнало в нещо, даже не знам в какво. Някакво желание да усетят какво са имали, да усетят феновете си, да бъдат The Kills отново, да правят тази музика, която са правили.

There’s a time when the feeling’s gone

Публиката от своя страна беше вяла. Представях си нещо съвсем различно в толкова малък клуб след такова отсъствие, разпродаден много бързо концерт, с билети на черно поне три пъти по-скъпи от официалната цена. Хората реагираха повече на старите песни и Satellite и DNA, пуснати предварително за свободно сваляне. Албумът не беше излязъл на пазара все още, но пък беше изтекъл в интернет преди повече от две седмици.

Концертът беше прекрасен, Алисън беше прекрасна, както винаги. Рядко ме впечатляват женски вокали на живо, но тя е способна да те грабне, да те разтърси, да те блъсне в стената всеки път, да плачеш, да искаш да я прегърнеш, да искаш да я удариш. Джейми от своя страна изобщо не ми беше интересен, беше като гост музикант пред тази толкова красива и силна жена. Правеше грешки.

Онзи ден осъзнах, че новият албум е различен, не защото е чакан толкова дълго, не защото е по-изпипан, не защото звукът е по-зрял или те са научили повече през тези три години, като хора и като музиканти, а защото ми е някак тъжен и липсва онази страст от преди. Няма го това желание между двамата и това се усеща много силно. На The Last Goodbye това усещане беше в епогея си. Алисън пя така, както никога не съм я чувала да пее, Джейми просто изчезна от сцената, имах чувство, че иска да се скрие.

Вярно беше началото на турнето, явно имат желание да правят нови неща като група заедно, но ми се струва, че няма да им се получи. А Алисън ще стане велика и ще чакам с нетърпение да видя, накъде ще тръгне и в какви проекти ще участва, защото това май не е вече нейната група.
Въпреки останало усещане за тъга, пътуването си заслужаваше. Пък и концертите са лично преживяване, мнението за тях също.

 

Сетлист,  доста кратък:

No Wow
Future Starts Slow
Heart Is a Beating Drum
U.R.A. Fever
Kissy Kissy
DNA
Satellite
Tape Song
Baby Says
Sour Cherry
Encore:
The Last Goodbye
Pots and Pans
Fried My Little Brains

снимки: Зорница Генова
текст: Асето Джамбазова



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *