Интервю с Рони (Nasekomix)

‘Разочарова ме. Очаквах да литнеш!‘ – е казал Димитър Паскалев от Bluba Lu на Рони, появила се на сцената на софийския Модерен театър с огромни крила. Преди няколко години двамата участваха в един от най-внушителните албуми в съвременната българската музика – ‘World Melancholy’ на Bluba Lu. Сега фокусът е отново върху Рони, но този път редом до нея е самата й група – Nasekomix. А всичко, което се случва около тях, ни кара да се замислим дали някой път издигането във въздуха няма да се случи наистина.

Името на Nasekomix от дълго време витае из българската музика, но след ‘Източни пиеси‘, където песните ‘Инжектирай ме с любов‘ и ‘Lady Song‘ имаха реален принос за емоционалността на филма и последвалото издаване на ‘Adam’s Bushes Eva’s Deep‘, музиката им излезе на повърхността с ударна сила. Албумът е вече с разпродаден тираж, на премиерата му в Бекстейдж над 150 души не бяха пуснати, заради двойно препълнения капацитет на клуба, последва разпродаване на всички 400 места в Модерния театър, участие с бившия член на Moloko Еди Стивънс в Народния театър. А какво ли предстои?

Специално за Indioteque – Андрония Попова:

Можеш ли да си спомниш момента, когато си усетила, че музиката ще изиграе определяща роля в твоя живот?

Музиката винаги ме е съпътствала. Трябва да съм благодарна на първите ми учители, защото са ме възпитали с любов към нея, не са ме пресирали. Имаше един момент, когато бях в Либия с наште за 4 години, тогава спрях да свиря. И страшно ми домъчня за учителката ми по пиано, по онзи начин, по който понякога ти е мъчно за баба ти. Обадих й се, но вече беше късно отново да се занимавам с пиано и да кандидатствам в музикалното училище. Но продължих да се готвя, докато дядо ми не почина. Изживях го много тежко и изоставих свиренето. Kато спреш за определен период, влизането във форма отново е много трудоемко.

Бях в 9-ти клас, когато изведнъж пожелах пак да се върна към музиката. Някак си като си го правил като малък, то ти става част от природата, не може току-така да го изоставиш. Какво друго мога да правя, освен да свиря на пиано и като свиря на пиано, какво пък друго да правя освен да отида в музикалното училище? А, ето, не можех. Тогава една приятелка ми казваше, че не трябва да се изоставям и ме кандърдиса за пеене…а аз дори в хора не съм била, само във фанфарния оркестър са ме взимали. И така започнах да се занимавам с пеене.

Как се чувстваш по-удобно – да пееш на английски или на български, или самата песен си избира на какъв език на бъде изпята?

Да, всичко си идва от песента. Оставяш го този креативен процес на волята, да се случи на български или на английски, може да му отива пък испански. Не се ограничаваме…

Имаше един период, когато групите като нас се чувстваха много обидени от това, че българските медии пускаха само песни на български. Едва ли не, не си българин, ако пееш на чужд език. А пък ние, все пак пак правим някаква музика, която е по-повлияна повече от западната. Така беше, докато се счупи гипса. Много хора от нашите среди не си представяха да пеят на български. На български пееха Петър Антонов, такива едни, които не са точно от „нашите“, които искаха непременно да станат хит в България. А ние имахме друга мотивация, не сме се целили да ни пуснат по БГ Радио. Имаше предразсъдъци както към английските текстове, така и към българските, но към различни групи хора.

Двете песни от ‘Източни пиеси’ (‘Инжектирай ме с любов’ и ‘Lady Song’) звучат като писани специално за филма, а всъщност те са създадени отделно. Какво би се получило, ако направите цялостен саундтрак и имали ли сте такива предложения?

Аз съм правила цял филмов саундтрак, който беше доста експериментален. Първият ми. За един документален филм на Зорница София (бел. – режисьорката на ‘Мила от Марс’) – ‘Смъртта и целия път обратно‘ (2005), като той някак му отиваше, влизаше във възможностите ми и представата на режисьорката какво иска да направя, каква музика си представя. Иначе ние да износим цяла музика за филм, ако не е в нашата област, не си представям да напишем нещо симфонично…примерно Междузвездни войни…но може и да можем!

‘Инжектирай ме с любов’ инжектира Nasekomix за този успех, енергия за него. Смяташ ли, че песните понякога имат пророческа сила?

Да. Абсолютно го мисля и много често ми се случва да го казвам. За мен пеенето си е вид омагьосване. Ако не си предвиждаш случките, може да ги предречеш така. Зависи и с каква вяра го правиш. Подобно е на природата на молитвата, както едно време наричанията – песен за събуждане, песен за нещо си. Това е много истинно. А специално за ‘Инжектирай ме с любов’…когато я правихме…вярвах, че е за забременяване…и забременях! Тя е писана преди много време, може би 5 години, даже повече. И претърпя много метаморфози оттогава.

Какво може да се каже, че изразяват текстовете ви – моментни емоции или по-цялостни истории?

Текстовете за преживяванията са малко по-метофорични, както казах, понякога се случва да предначертае нещо, което ще се случи и…обратното. Те не са само мои, а и на Марий Росен, и има много взаимодействие. Това са енергиите на много хора, които са събрани. Един подава, друг поема, и така.

Имаше ли определени влияния и поставени насоки на работа по време на записването на ‘Adam’s Bushes Eva’s Deep’?

В нашите песни винаги сме гонели самобитността. Най-важната ни насока беше да се съхрани живата енергия в записите, защото от толкова години сме група и все свирим на живо, не сме имали истински студиен проект. Тези песни са били свирени навсякъде, с всякакви хора и вариации, аранжименти. И когато започнахме да записваме песни, беше в едно мазе, където репетират хардкор групите на Мишо, с нашата си непретенциозна техника. Но се е съхранила тази по-непренудена енергия. Някак си, не е имало ‘искаме този албум да е като еди-кой-си’, а просто да си гоним наши си стойностни нещо, които искаме да излязат, да е добре като звук, да не е задължително излъскано и полирано, а да е такова каквото е. Много от нещата са записвани абсолютно едновременно – разпределени по кабинките. Аз много държа да пея песните от край до край, за да се съхрани енергията, да няма кръпки. Всяко парче си носи изискванията. Особено акустичните.

В Модерния театър изпяхте поне три нови песни – една, в която се пееше, че „градът е толкова шумен“, друга, която помня още от концерта ти с Bluba Lu в Червената къща (2008), а третата сякаш беше писана за дъщеря ти. Това означава ли, че вторият албум се задава?

Да! Дай Боже да имаме попътен вятър, но така както се получават нещата, вече не е толкова трудно сам да си направиш албума. Ние имахме голяма подкрепа от филма на Камен и най-вече копродуцента му, който направи възможен мастеринга в Лондон, да произведем албума физически. За втория албум имаме материал, миналата седмица записахме ново парче, имаме и доста неща, които са отпреди, както и нови неща…но да не казвам голяма дума…мисля, че с голяма воля и мерак може да стане. Когато не гониш някаква претенция или прекалено внимаваш да не се изложиш с втория си албум…това слага голяма контра. Според мен е най-добре да се отдадеш на естествените процеси…

 

 

Как стана свързването с Еди Стивънс  и участието му на вашия концерт в Народния театър?

Той е тук, за да работи с Bluba Lu и е бил на нашия концерт в Модерния театър. Харесало му е много. След ден-два ми се обади и ми каза, че иска да се видим. Видяхме се, прекарахме цяла нощ с него и Мишо по разни местенца и беше много забавно. Каза ми много скъпоценни неща. Как всички са го навивали в България, че тук няма публика за такава музика. А изведнъж той идва на наш концерт, който на всичкото отгоре беше голям тест за нас, и той вижда, че хората не са дошли заради бирата или мястото, а заради музиката. Каза, че тази музика не е лека, не е лесносмилаема, не е конвенционалната, която носи със себе си задължително много публика, но ето, че има хора за нея. И аз смятам, че наистина си има публика. Има си места, публика, който както се прави. Вече не е толкова трудно да се организира концерт. Искаш в Червената къща, обаждаш се, проучаваш условията, преценяваш…Вече има и много начини да достигаш до хората, не е задължително да преминеш през ММ, да имаш клип. Хората са много по-лакоми и любопитни, като че ли са се посъбудили, по-лесно отсяват кое е напомпано, излишно, то си личи веднага, от една минута може да го разбереш, кой проект е просто PR…и тези, които са разчитали на PR-а по някакъв естествен подбор си отпадат…трябва да има борба. Личи си, когато го има нещото. Така че аз съм голям оптимист за това, което се случва.

Всеки от вас е свирил извън България – смяташ ли, че можете в един момент да живеете, записвате, издавате изцяло на друго място?

Вече това няма чак такова значение. Ние сме се наситили от това. Жоро Дончев много години е свирил в Щатите, аз също съм живяла там, макар и много нелегално. Вън от България не ми е толкова…Много обичам да пътувам, но тук ми е дома. София стана много мръсна, гадна някак си, с много движение….

„…но градът е толкова, толкова шумен…“

“Градът ял е, преял е“! Да, но тука съм си у дома. В САЩ сърцето ме болеше. А това бяха едни години, когато още на летището нямаше нов терминал. След две години кацнах, беше мъгла, идваш от Ню Йорк, където всичко е светло, осъзнаваш този контраст, но аз милеех да се кача на автобуса и да чуя (с преправено пресипнал глас) ‘Опашката на гишето…’

Преди време участваше в постановката ‘Polaroid Stories’...(тук Рони закрива лицето си с ръце)…да, да, знам…но…все пак…имаш ли планове за още изяви на сцена като актриса?

Тези полароидни истории бяха много голям крах. Но за мен и за Мишо си беше лично постижение. Това ми беше една от първите роли, трябваше им човек, който да пее на живо. Направихме заедно музиката и много работихме за това нещо. Тази постановка два пъти се изигра, но беше много амбициозно, грандоманско, което не успя повече да се издържи. Но като това, което ние си направихме, беше добър пробив напред. Иначе първата ми роля в театъра беше на една постановка на Марий Росен, която се казва ‘Бели нощи’ и е на Достоевски. Тогава със Сашо писахме музиката, той по това време свиреше в Nasekomix. А миналото лято, през септември, имаше премиера на ‘Хамлет’ в Академията, отново на Марий Росен и Валерия Бълчева, и играх Офелия. Пак правих музиката, както и песните, които Офелия пее.

В периода след ‘Източни пиеси’, когато толкова много неща се промениха за вас, как мислите, че се е развило вашето представяне на живо? Каква е разликата между концертите на Nasekomix преди години и сега?

Няма генерална разлика. Подхождаме с еднакво уважение в подготовката към малък градински концерт и нещо много по-специално. От премиерата на албума, Санди свири с нас на барабани, Тошо вече е само на машини. Имаше период, в който бяхме само трима – с Жоро на контрабас, Мишо и аз. Тогава с един сепмплер програмирахме разни неща, бяхме в по-камерен състав. Но общо взето, изхождаме от това каква е нашата музика и какво е мястото, кое е най-добро, за да се получи идеята.

Заглавието на албума, ‘Adam’s Bushes Eva’s Deep’, се връзва с имената на песните, текстовете – звучат провокативно, но прикрито…

Не сме с някаква кой знае каква концепция. Поне за мен, не знам за другите, винаги съм си представяла, че нашата музика по-скоро трябва да отключва фантазията на хората, въображението. Името Nasekomix го измисли Тошо, ‘Adam’s Bushes Eva’s Deep’ е от едноименната песен, на която текстът е на Марий и аз избрах то да бъде заглавието на албума. Представих си, че то най-добре формулира шаренията на песните в албума. Да не знаеш какво да очакваш, все пак доскоро хората не ни познаваха, много сега научават за това нещо…да има свобода във фантазията на хората…

Предстоят ви концерти в Париж, Виена, Хамбург…какви са европейските планове на Nasekomix за тази година?

Те не са особено величествени. В Париж ще сме покрай ‘Източни пиеси’. Имаме голям късмет покрай филма, канят ни на приемиерите му. Това е много приятно преживяване, срещаме много интересни хора, те вече знаят кой си, какво правиш. Това ни открива много добър път. По някакъв начин филмът на Камен (Калев) много добре ни е представил, тъй като е достоверно, не е някакъв имидж, който тепърва да запълваме. Не навсякъде може да се уреди участие, тъй като организаторите не винаги могат да си го позволят. Поканата от Виена е от един фестивал, Balkan Fever, където ще сме с Phuture Shock, с Деси имаме и общ проект. От Варшава и Вроцлав ни се бяха обадили, така че има някакво раздвижване. Ще видим как ще се уредят логистично нещата, тъй като това са различни сцени, а ние свирим навсякъде. Жоро Дончев, нашият контрабасист, понеже много му се отдава организирането, сега урежда турнето ни по театрите в България през май месец – в Бургас, Варна, Русе, Велико Търново, Пловдив. Чакаме да има глад за нас, тъй като за какво иначе да ходиш някъде, където никой не те чака.

от Светослав Тодоров (The Fein)

 



One comment on “Интервю с Рони (Nasekomix)

  1. Dara

    Или размера на шрифта и черно върху бяло, или по-къси текстове.
    Супер е интервюто, обаче ми потекоха сълзи до края…

    Reply

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *