Джей-Джей Йохансон и контрастите. Интервю за Indioteque.

Кариерата на Джей-Джей Йохансон премина през трип-хоп и електро-поп фази, толкова рязко сменящи се, колкото и външният му вид. През 2008 г. той остави на заден план електронното звучене и записа Self-Portrait, един от най-интровертните албуми на предишното десетилетие. С новия си албум Spellbound шведският меланхолик не прави пореден завой, а продължава да рисува красиви портрети в мрака, докато те успокоява с гласа си, че няма страшно. Но знаеш, че лъже.

Пред Indioteque Йохансон разказва повече около настоящата си творба и вдъхновенията зад нея и предишните му. Той е по почти роботски лаконичен в уговорките си за интервю, но за щастие не и в отговорите си.

Едно от нещата, които правят впечатление в Spellbound още преди да си чул и нота, е присъствието на Suicide is Painless в траклистинга – песента от 1970 г., съпътстваща сериала M.A.S.H. и на която Manic Street Preachers правят внушителен кавър през 90-те.

Всъщност никога не съм слушал тяхната версия, ще го правя веднага. Всичко започна от това, че през детството ми бях огромен фен на сериала и тази прекрасна песен на Джони Мандел, особено инструменталната й версия, се запечата у мен – слушах я всяка седмица в продължение на години“, казва Йохансон.

През 1997 г. бях поканен в Париж за едно мащабно събитие, организирано от радио шоуто Black Session, френският еквивалент на предаването на Джон Пийл. Едно от условията за участието бе, че всички трябва да изпълним по един кавър. Бях разочарован, тъй като не обичам да изпълнявам чужди песен, все пак съм композитор и не ми е нужно да се занимавам с творчеството на другите. Но лейбълът ме убеждаваше колко важно за кариерата ми е да участвам, така че избрах Suicide Is Painless – това беше единствената песен, която можех да си представя да изпея. И се оказа така, че тя стана хит сред феновете ми, във Франция винаги публиката искаше да я изпълнявам, появи се в много bootleg издания. След толкова години я чувствам като моя собствена. Едва сега, когато записвах Spellbound, се почувствах готов да я запиша.

Spellbound е осмият албум в кариерата на Джей-Джей и ако трябва да го сравним с музиката му от 90-те и първата половина на предходното десетилетие, тя не само звучи различно, а е все едно правена от различен човек. Дали някога той не се е чувствал изгубен в собствените си експериметни, както в музиката си, така и във визията си?

От 1995 г. записвам с едни и същи музиканти в едно и също студио с едно и също оборудване и след три албума, и три световни турнета, бях ужасно отегчен, не искам да създам следващия си по този начин, разказва Йохансон. „Исках да работя с различни хора, които да внесат различна перспектива, да не бъде изцяло аз, който контролира ситуацията. Срещнах се с различни продуценти, различни фотографи и така Antenna и Rush се родиха.

С флиртуващия с електроклаша Antenna (2003) и денс-ориентираният Rush (2005) той предприема драстична смяна в музиката, с което прескача клопката на отминаващото трип-хоп поколение. „Виждам парчетата в тези албуми по-скоро като ремикси на мои песни, отколкото самостоятелни. А колкото до онази прическа от периода на Antenna…имах я само за две седмици! Две седмици от 16-годишна кариера…“, уточнява той иронично, тъй като и до днес On The Radio е една от най-известните му песни.

Но откъде идва вдъхновението за тези трансформации? Понякога колкото е по-голямо разнообразието, толкова по-трудно е да се установи откъде е започнало.

Имам само един герой в музиката. Чет Бейкър. Видях го на живо през 1984 г. и моят живот се промени. Тогава осъзнах, че музиката може да бъде толкова много повече, отколкото някога съм си представял. Разбрах, че не е нужно изпълнителят да бъде самовлюбен и мрачен – Чет беше срамежлив, тих, сякаш покрит от сянка на сцената и прошепваше тези тъжни думи в микрофона. Той беше и винаги ще бъде невероятен. Той е единственият, който има влияние върху начина, по който създавам музика, но при аранжирането и продуцирането има много хора, от които взимам пример. Най-вече композиторите на саундтраци – като Джон Бари, Бърнард Херман, Еньо Мориконе, Франсис Лаи, Мишел Льогран. И разбира се Dummy, първият албум на Portishead. Цялата трип хоп сцена и това, което идваше от лейбъла Mo Wax през ранните 90-те, ми повлия неимоверно.

Освен да използва филмовата музика за вдъхновение, Йохансон пише такава. Той е автор на саундтраците към френските продукции La Confusion des Genres (2000), La Troisieme Partie Du Monde (2008). „Филмовата музика е основно инструментална, така че това не ме задължава да правя турнета, за да я представям, съответно никога не съм притеснен как тя евентуално би звучала на живо. Написах саундтрака към La Confusion des Genres след като лентата беше завършена, докато при La Troisieme Partie Du Monde го композирах по време на снимките. Така всъщност е най-добре, обичам да съм в създаването на нещата още, когато те са в зародиш.“

Проектите на Джей-Джей Йохансон и посоката, в която са ориентирани през последните няколко години е още по-странна в настоящия музикален климат. В последните му албуми няма помен от хит сингъл, нито от желание да се създаде такъв. Казва, че все още пише с химикал и на хартия, думите излизат, докато е край пианото и китарата.

Винаги съм правил точно това, което искам да направя и от което имам нужда. Никой не ми е предначертавал посоката, в която да се развивам, макар че веднъж се случи едно изключение от правилата. On The Radio отвори американския пазар за моята музика и лейбълът ми в Северна Америка ме попита дали мога да направя подобен сингъл. И така записах кавъра на Automatic Lover, все пак да пробиеш в САЩ не се случва всеки ден. Тогава за първи и единствен път в кариерата си направих това, което компанията искаше от мен.

Напоследък безкомпромисността го води към все по-меланхолично звучене, а както той обяснява в едно интервю – колкото по-щастлив е той в личния си живот, толкова по-мрачни песни композира. Зад тежките думи стоят щастлив брак и няколкогодишен син.

Като че ли така се получава. Привличат ме контрастите. В по-голяма или по-малка степен всеки тъгува за нещо. Написах първите си 3-4 албума, когато бях много самотен, после срещнах жена си. Последните два диска са създадени след раждането на детето ни, така че нещата в живота ми със сигурност са се променили. Но самотата много често те навестява, тя остава същата. Прекарвам много време далеч от дома, далеч от хората, които обичам и това ме прави някак си меланхоличен.

А това е може би перфектно състояние за писане.

Светослав Тодоров (The Fein)



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *