Обреченият син на пост-пънка

По случай 30-годишнината от смъртта на Иън Къртис и издаването на ‘Closer‘, гениалният финален албум на Joy Division, на сайта на Indioteque ще се появят серия от публикации, свързани с групата и енигматичния им фронтмен, както и за музикалната вълна в Манчестър през тази ера и нейният дом – Factory Records. Първият материал идва от специалното издание на списание Q от ноември 2007-ма, когато то става на 21 години. Голяма част от този брой е отделена на личности, които влизат в ролята на автори и разказват за влиянията си, музикалните си идоли. Алекс Капранос (Franz Ferdinand) пише за Дейвид Боуи, Куентин Тарантино за Боб Дилън, Крис Мартин (Coldplay) за Kraftwerk, a Питър Хук, бившият басист на Joy Division и New Order, в момента член на експерименталното бас трио Freebass…за Иън Къртис.

Иън Къртис – обреченият син на пост-пънка


Първият път, когато видях Иън Къртис беше в (манчестърския пънк клуб) The Electric Circus през 1977-ма. На гърба на якето си беше написал думата ‘HATE’ с лепящи ленти, които махаше, когато отиваше на работа, и отново слагаше, когато излизаше. Имаше малка група хора в Манчестър, които отиваха на всички пънк концерти, аз бях един от тях, той също, така че беше логично да се запознаем.

Първите ни репетиции (когато се казвахме Warsaw) звучаха като кола, разбиваща се в стена. Тогава не съзнавах какъв страхотен певец е Иън, тъй като просто не можех да го чуя.  По-късно, когато се превърнахме в Joy Division и записвахме ‘Unknown Pleasures‘, си спомням как стоях зад миксинг деска и за първи път чувах ясно гласа му. Това беше един от най-прекрасните мигове в живота ми. Обожавах този човек и дори и да пееше безсмислици, нямаше да ми пука. Да разбера, че той пее думи, които щяха да променят света през следващите 30 години, беше също приятна мисъл.

Ако говорите с неговата съпруга, Деби, тя ще ви каже, че ние го развалихме. Но той беше твърде мил, нямаше как да се превърне в студен, агресивен човек. Той танцуваше агресивно, действаше агресивно, но дълбоко в себе си той не беше такъв. Искаше да бъде топъл с всеки. Ако забележеше, че някой е тъжен и изгубен, той щеше да отиде при него и да му помогне. Превърна се в много обогатителен фактор за мен и Бернард. Запозна ни с книгите на Бъроуз и Керуак, даде ни албумите на Kraftwerk, The Doors и Иги Поп. Фантастичен учител.

Когато губехме нервите си и се страхувахме, че Joy Division отиваше на никъде, Иън беше първият, който ни убеждаваше по телефона. ‘Хайде, може да го направим!‘ Но всичко се промени, когато свирихме в Hope & Anchor (27.12.1978) в Лондон. По пътя обратно, Иън имаше епилептичен пристъп. Това беше повратна точка за нас. Беше ужасно, защото той мразеше болестта си, мислейки, че така предава групата. Но нямаше как да се избяга от това. Седял съм с него часове, държах езика му, докато получаваше пристъпи, грижех се за него.

Бяхме благодарни за това, че Иън се опита да продължи, но понякога ми се иска да бяхме повече време до него, да бяхме разговаряли за проблемите му. Не искахме да му се пречкаме и постоянно да му натякваме за болестта. Единственото, което можехме да направим, е просто да го накараме да приема нещата спокойно, но всеки път, когато някой му го кажеше, той правеше точно обратното. Беше най-лошият си враг в това отношение.

Не бях изненадан, когато Иън започна връзка с Анник (Оноре). Когато се срещнахме с нея, всички се опитахме да я сваляме. По времето, когато записвахме ‘Closer‘, тя беше постоянно с нас, така че имаше леко разделение.  Нашата ответна реакция беше да се конфронтираме с тях. Така че имаше и гняв, и отегчение, но всъщност ние бяхме загрижени за него и не знаехме какво да направим. Той вече беше преминал през една свръхдоза. Веднъж започна да се самонаранява в пияно състояние и дойде на репетиция с всички тези рани. Беше случай на молене за помощ като по учебник, но никой от нас не беше достатъчно зрял, за да каже ‘Този човек отиде твърде далеч.

Последният път, в който видях Иън е още ясен в съзнанието ми. Връщахме се от репетиция с моя стар Ягуар Mk X. Закарах го до дома на родителите му. Иън беше много развълнуван, защото след два дена щяхме да бъдем на турне в Америка за първи път. Не помня последното нещо, което ми каза, но беше в много позитивно настроение. Това беше около 17 ч, събота. След като съм заминал, той е стегнал багажа си за Макълсфийлд. Беше 18-ти май, 1980-та, нощта, в която се самоуби. Винаги се чудя, какво ли щеше да стане, ако бяхме заминали за Америка. Дали щяхме да станем големи колкото U2? Дали щеше да бъде по-щастлив? Дали щеше да оцелее?

Беше неделя следобед, когато изведнъж някой се обади. Беше полицай, който се опитваше да се свърже с нашия мениджър, Роб Гретън, но ми беше позвънил на мен, вместо на него. Тогава обядвах. Затворих слушалката и жена ми ме попита ‘Кой беше?‘ Отвърнах: ‘Иън. Самоубил се е.‘ След това седнах и продължих да обядвам, съвсем спокойно. Малко по-късно Роб ми се обади. И тогава вече напълно и безвръзвратно се разпаднах на парчета.

Едно от нещата, за които най-много съжалявам е, че не се сбогувах с него. Той беше положен в гроба си преди погребението. Бях твърде уплашен, за да отида. Да не присъствам на погребението ми се струваше като правилното решение, но съжалявам цял живот за това. Почувствах се виновен. Можех ли да го спра? Ако само бях останал с него през съботната вечер, вместо да го бях оставил и тръгнал към вкъщи…но няма абсолютно нищо, което вече може да се направи.

Все още живея с Иън Къртис. Всеки ден. Винаги включвам песни на Joy Division в DJ сетовете си. Хората постоянно ме разпитват за него. Къщата ми е пълна със снимки на Иън и неща, които ми напомнят за групата. И винаги съм ужасно горд, когато всички тези нови банди биват сравнявани с нас. Винаги ‘звучат като’ или ‘повлияни от’, но никога ‘по-добри от’. Винаги, когато прочета или чуя нещо такова, усмихвам се, поглеждам нагоре и казвам ‘Е, Иън, виждаш ли това?’ Където и да е, надявам се, че е щастлив.

Питър Хук

превод: Светослав Тодоров (The Fein)




3 comment on “Обреченият син на пост-пънка

  1. doni

    Поздравления за статията! Обожавам Joy Division – единствените и неповторими. А Peter Hook е вторият ми най-любим музикант от JD, след Иън. Групата нямаше да има този статут без неговите бас партии.

    Reply
  2. TheFein Post author

    Мерси! А където и да е бил, Хук винаги е ставал такава част от нещата, че няма как човек да си ги представи отделно от него :)

    Reply

Вашият отговор на straightfromtheinside Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *