С него идва и първата ни изненада – събитието, което ще даде началото на предстоящия [...]]]> 7

Дойде време електрониката и китарите, отлежалото и новото, танцувалното и по-меланхоличното пак да се обединят в една музикална вечер, която се надяваме, че ще се окаже специална за вас. Indioteque навлиза в третия си клубен сезон с парти на 23-ти септември!

С него идва и първата ни изненада – събитието, което ще даде началото на предстоящия етап от съществуването ни, ще се състои в отново отворилият врати клуб Backstage. Освен типичната за нас смесица от стилове, гравитиращи около различните ери в историята на алтернативната музика, по традиция ще обърнем внимание и на това, което ни е впечатлило през лятото като нови албуми и незабравими концерти. Продължаваме да работим здраво и по плановете си за есента, в които влагаме всички наши сили и средства.

Ще се радваме да прочетем ваши коментари, предложения, статии за сайта ни и др. на indiots (at) indioteque.com или на останалите опции за връзка с нас. До скоро и благодарности за подкрепата!

Начало: 21:30 ч.
Вход: 3 лв.

http://www.indioteque.com/
http://www.twitter.com/indioteque
http://www.last.fm/group/indioteque

(Антон Корбейн, автопортрет)

За [...]]]> 9

В края на 90-те години и първото десетилетие на 21-ви век много от големите имена сред режисьорите на видеоклипове преминаха към дългометражното кино. Тази година трима от тях атакуват боксофисите с нови филми, всеки един от които с интересна история, която тепърва ще видим каква съдба ще им донесе.

(Антон Корбейн, автопортрет)

За Антон Корбейн навлизането в киното като че ли се случи със закъснение, като имаме предвид света, който през годините той изгради около групи като Depeche Mode, U2, Nirvana, Nick Cave & The Bad Seeds, The Killers, Coldplay и много други. Всеки негов клип представя истории без начало и край, но винаги със символика, винаги концептуални. Преминаването от музиката към киното се случи колкото рязко, толкова и плавно, тъй като първият му филм ‘Control‘ се захвана с рискованата задача да разкаже за живота на Иън Къртис и пътя на Joy Division. Още тогава той споменаваше за следващата си стъпка, филм, който ще е цветен и в трилър жанра. Това се оказа ‘The American‘, чиято премиера предстои на 1-ви септември. Но първо малко предистория…

Холандският фотограф и режисьор е роден на 20.05. 1955 година и влиза в музикалния свят почти по случайност и с оскъдни познания по английски. Въпреки това още първите му стъпки в тази област са със значими имена като Joy Division, Дейвид Силвиън и Echo & The Bunnymen. От средата на 80-те датират и първите му съвместни проекти с U2 и Depeche Mode, а взаимоотношенията им прерастват в дългогодишно сътрудничество, в което двете групи се доверяват най-често на него за визуализацията на музиката им, както като клипове, така и като прожекции на турнетата, концертни филми, фото сесии и обложки, често минималистични. Режисьорската дейност на Антон Корбейн върви паралелно с фотографията, която минава отвъд връзките му с рок музиката и зад обектива му застават личности от всякакви области, които като че ли попадат в един и същ мистериозен свят, когато той ги снима.

(Джаз легендата Майлс Дейвис, 1985)

(Кайли Миноуг, сесията е вдъхновена от филмите на Алфред Хичкок)

(Клинт Истууд)

(Depeche Mode)

Неговата визия за песните, които режисира, често се доближава до тях като качества и усещане – едновременно нестандартно, но привличащо вниманието. Винаги в синхрон с музиката, но никога според очакванията.

Творчеството му включва видеа към почти всички сингли на Depeche Mode в периода 1986-1997, и отново през 2005-та зa ‘Suffer Well‘, филмира концертите ‘Devotional‘ (номиниран за Грами) и ‘One Night In Paris‘, сред видеографията му са ‘Pride’, ‘One‘ и ‘Electrical Storm‘ на U2, ‘Atmosphere‘ на Joy Division, ‘Mama Said‘ на Metallica, a от последните години – ‘Re-Offender‘ на Travis, ‘All The Things I’ve Done‘ на The Killers, ‘Violet Hill‘, ‘Talk‘ и една от версиите на ‘Viva La Vida‘ на Coldplay, с която шеговито повтаря ‘Enjoy The Silence’. Един от най-големите му творчески пикове остава ‘Heart-Shaped Box‘ на Nirvana, с която печели MTV награда през 1993-та, време, когато за такива клипове са се давали награди, вместо да бъдат отхвърляни като неподходящи за масовата аудитория.

През 2005-та година започва работа по сценария на ‘Control‘, изграден около книгата ’Touching From a Distance’ на Дебора Къртис, съпругата на Иън, а година по-късно стартират и неговите снимки с дебютанта Сам Райли в главната роля. Завършването на лентата преминава през много трудности – на няколко пъти датата на премиерата е изместена, а за да продължи финансирането, Корбейн ипотекира къщата си, негови приятели се включват като спонсори. Въпреки че е от Холандия и не е пряк свидетел на този период в манчестърската музикална сцена, Антон успява да създаде филм, който получава одобрението от бившата съпруга на вокалиста и дъщеря им, членовете на New Order, съобразява детайлите и с Аник, любовницата на Иън.  Снима ‘Control’ изцяло в любимото си черно-бяло, тъй като ‘Всичко при Joy Division e или черно, или бяло‘.

Две години след представянето на ‘Control’, получил отличия от Кан и Британските награди за независимо кино, Антон Корбейн създава ‘Linear‘. Едночасовият филм е включен в специалното издание на новия албум на U2 ‘No Line on The Horizon’, и по думите на създателя си той представлява ‘нов начин за свързане на филма с музиката‘. В ‘Linear’ присъстват някои от героите и историите, за които Боно разказва в ‘No Line on The Horizon’.

Стигаме до настоящето, което за Антон Корбейн се върти около новия ‘The American‘ (‘Американецът’), сниман  в Италия и Швеция и е адаптация по романа ‘A Very Private Gentleman’ на Мартин Буут. Главната роля е поверена на Джордж Клуни, който влиза в кожата на наемен убиец, тръгнал на последната си мисия, но която го отвежда в съвсем друга посока…

Тази година дългометражен филм представи и Флориа Сигизмонди, чието дело са добре запомнящите се с нетипичния си стил на заснимане ‘The Beautiful People‘ на Мерилин Менсън, ‘Little Wonder‘ и ‘Dead Man Walking‘ на Дейвид Боуи, ‘Untitled #1‘ на Sigur Rós, ‘Obstacle 1‘ на Interpol (в който тя участва), ‘Supermassive Black Hole‘ на Muse, ‘The End of The World‘ на The Cure и последно ‘Die By The Drop‘ на The Dead Weather.

Определя действителността на клиповете си като ‘разлагащите се адски светове, населени с изтерзани души и всевластни същества‘.

(Флориа Сигизмонди, почти като героиня от собствените си клипове)

В ‘The Runaways‘ (‘Бегълците’) се разказва за историята на едноименната изцяло женска рок група от 70-те години, а сценарият е базиран по мемоарите на първоначалната им вокалистка Във филма участва Дакота Фанинг и Кристен Стюарт (като фронтдамата Джоан Джет), а в саундтрака присъстват както песни на групата, така и парчета на Дейвид Боуи, The Stooges и Sex Pistols.

Безпогрешният Дейвид Финчър (‘Боен клуб’, ‘Седем’, ‘Странният случай с Бенджамин Бътън’) се завръща с ново предизвикателство – продуцираният от Кевин Спейси ‘The Social Network‘, който е с доста нетипичен сюжет за създателя му: филмът пресъздава историята на създаването на Facebook. Нито един от основателите на сайта не е имал участие в сценария. Със саундтрака са се заели Трент Резнър и Атикъс Рос. Изборът не е случаен – Финчър е режисьорът на ‘Only‘ на Nine Inch Nails, а ‘Седем’ започва със семпъл от ‘Closer’. Той е и създателят на ‘Judith‘ на A Perfect Circle и ‘Love is Strong‘ на Rolling Stones. По-долу може да видите трейлъра, който е на фона на една добре позната песен в съвсем различен вариант:

Режисьорският свят в музиката е уникален случай със своята привидна анонимност: пред очите ни се изправят клипове, които са ни любими, но не знаем, че са дело на един и същ човек, а същите хора понякога се оказват отговорни и за някои от най-внушителните филми днес. А в случая на тези трима ексцентрици, като че ли има едно нещо, което е константно в работата им, както по видеоклиповете, така и във филмите им – лесният път никога не е опция.

Полезни линкове:

http://www.corbijn.co.uk/

http://www.floriasigismondi.com/

Светослав Тодоров (The Fein)

(Брайън Ино)

Винаги звучи преувеличено, когато се каже, че без определена група други не биха съществували. Но когато става въпрос за The Velvet Underground, това твърдение надали e неуместно. Докато през 60-те години леките триминутни песни превземат класациите, а идеите за любов, [...]]]> 3

‘Малко хора си купиха албумите им, но всеки, който го направи, след това основа група.’

(Брайън Ино)

Винаги звучи преувеличено, когато се каже, че без определена група други не биха съществували. Но когато става въпрос за The Velvet Underground, това твърдение надали e неуместно. Докато през 60-те години леките триминутни песни превземат класациите, а идеите за любов, мир и разбирателство се превръщат в емблематични за поколението, нюйоркските мистици заживяват в коренно различен свят. Самото име на групата се оказва пророческо по един забавен начин: ‘The Velvet Underground’ е всъщност името на случайно намерена на улицата книга, в която се разказва за промяната на сексуалните навици на обществото през годините.

По време на съществуването си (1965- 1973) и най-вече в началото му, The Velvet Underground правят песни, които никой преди не е имал смелостта да напишe, най-вече като тематика.  Подходът на Лу Рийд е много по-провокативен, литературен и поетичен, отколкото се очаква в типичния рокендрол, цели да вкара сюжетността на прозата в рока ‘или просто да напиша Великият американски роман‘. Атмосферата на тъмната страна на Ню Йорк се превръща в основна негова муза. ‘I’m Waiting For My Man‘ разказва за човек с последните си 26 долара, чакащ дилъра си на хероин, ‘Run Run Run‘, написана на лист, малко преди да излязат на концерт, е вдъхновена от живота на заобикалящите го музиканти и актьори в плен на наркотиците. Идеята на Лу Рийд за ‘All Tomorrow’s Parties’, една от трите песни, изпяти от актрисата и модел Нико в дебютния албум ‘The Velvet Underground & Nico’, е дошла от момента, в които той е гледал Анди Уорхол ‘как гледа всички, как те разказват някои най-впечатляващите, най-лудите, най-смешните, най-тъжните истории.‘  Но последните се оказват основното вдъхновение за дебюта им, а седемминутната ‘Heroin‘, със своята многозначност, която може да бъде изтълкувана от възхваляване на дрогирането до ироничното му критикуване, е връхната точка на това. The Velvets временно спират да изпълняват песента, след като техни фенове гордо се появяват пред тях на хероин. Според Джон Кейл, определен от Рийд като ‘Бетовен на нашите дни‘ и безспорно най-музикалният в групата, песента отразява и реалността на предградията на родния му Уелс през 60-те, където се чакало по осемнадесет месеца, за да те приемат в клиника.

Литературните влияния на Лу Рийд имат не по-малко роля в това, което той влага отвъд музиката: ‘Venus In Furs‘ е вероятно първата песен, която открито говори за садомазохизъм, а заглавието и идеята са директно взети от провокативната едноименна книга на Леополд Вон Захер-Мазох.  ’European Son‘ пък е посветена на Делмор Шварц, който веднъж казва на Рийд: ‘Ако се продадеш, ще те убия!’

След многократните забавяния и разочароващите продажби, The Velvet Underground уволняват Анди Уорхол, който дотогава работи като техен мениджър, правейки всичко възможно да популяризира групата. В обложката на албума е вписан като продуцент, но всъщност продуцентските му функции се състоят в това, че той всъщност няма такива: не променя нищо в звука на групата и ги оставя да бъдат напълно свободни. Мениджър на групата става Стив Сезник, който впоследствие е  причината за разпадането на групата с опитите си да настрои членовете един срещу друг и да постави Дъг Юл на лидерското място, вместо Лу Рийд. Нико, която се присъединява към тях по препоръка на Уорхол, също поема по друг път. Впоследствие издава шест соло албума, продължава актьорската си кариера, но творческият й път често е прекъсван от хероиновата й зависимост, която продължава повече от 15 години. Умира в период, когато е била чиста… при падане от велосипед в Ибиза през 1988-ма.

Вторият албум на The Velvet Underground, ‘White Light/White Heat‘, продължава също толкова смело линията на авантгардност в музиката и лирики, които повечето хора не биха искали да слушат в свободното си време. Едноименната песен в албума описва ефектите на амфетамините, а ‘Lady Godiva’s Operation‘ пресъздава операция за смяна на пола. ‘The Gift‘ продължава над 8 минути, а текстът й всъщност е разказ за мъж, който развива параноя от опасенията си, че приятелката му, която живее далеч от него, ще му изневери. ‘Sister Ray‘, в чийто сюжет има осем герои и неясно убийство, достига до 17 минути в албума, но понякога до половин час по концерти. ‘Смесихме хипнотизма с яростта‘, простичко обяснява Джон Кейл методите на групата.

През 1969-та излиза едноименният албум на The Velvet Underground, който е много по-лек като звучене и е посочван от всички членове като най-хармонично записания от всички. Откриващата ‘Candy Says‘, една от най-преработваните им от други музиканти песни, е посветена на смъртта на трансексуалният Кенди Дарлинг, която ‘присъствa’ и в соловия хит на Лу Рийд ‘Walk On The Wild Side‘. Кадър от филм с нейно участие е превърната в обложка на сингъла ‘Sheila Takes a Bow‘ (1987) на The Smiths, а Мориси заема ред от предсмъртното й писмо до Анди Уорхол за заглавие на песента ‘You Know I Couldn’t Last‘ (2004).   Артуъркът на ‘I Am a Bird Now‘ (2005) на Antony and The Johnsons е всъщност снимка, направена малко преди смъртта й от левкимия. Последният трак от третия албум на Velvet,  ’After Hours‘, е първата, в която барабанистката Маурийн Тъкър е зад микрофона, тъй като според Лу Рийд песента е ‘твърде чиста, за да я изпея аз‘.

‘Loaded‘, последният албум с Рийд и Джон Кейл, бележи осезаема промяна в музикалната насока на групата, този път пресирана да направи по-хитово ориентирани песни. Компанията е изисквала плочата да бъде ‘loaded with hits’, а когато Лу им изпраща песните, включва и бележка, на която пише просто ‘Loaded.’ ’Rock & Roll‘ става сред най-известните сингли на групата, а режисьорът Вим Вендерс я посочва като определяща неговата любов към рок музиката.

След многократни конфликти с лейбъла и мениджъра, Лу Рийд напуска малко преди издаването, в резултат на което Дъг Юл става лидерът на вече променения коренно състав на The Velvet Underground, често напълно отричан от феновете и бившите членове. В тази форма те оцеляват до 1973-та година, ражда се неуспешния и до днес трудно намерим ‘Squeeze‘, записан изцяло от Юл, останал разочарован от крайната продукция и отношението на мениджъра, който изчезва преди турнето и до днес няма информация какво е бъдещето му.

Въпреки успеха на соловите им кариери, героите от кадифеното подземие пресичат пътищата си на няколко пъти: през 1972-ра Лу Рийд, Джон Кейл и Лу Рийд правят два концерта в Лондон и Париж, Дъг Юл участва в соловия албум на Рийд ‘Sally Can’t Dance’ (1974). След смъртта на Анди Уорхол, Рийд и Кейл се събират, за да запишат албума ‘Songs For Drella’ (1990) в негова чест. Година преди това избухва ‘кадифената революция’ в Чехословакия, която е кръстена така, заради популярността на музиката им измежду дисидентите. Следва цялостен и успешен реюниън на The Velvet Underground през 1992-ра, но точно, когато започват предложения за нови турнета и албуми, двамата отново влизат в конфликт.

В 21-ви век Лу Рийд и Джон Кейл продължават да са активни, макар и в много различни посоки от златните им години. Последните два албума на бившия лидер на Velvet Underground и след 30 години, вече съпруг на не по-малко непредсказуемата Лори Андерсън, са вдъхновени от Едгар Алън По и медитацията. Но това не го прави по-малко рокендрол на турнетата си, между които сякаш няма паузи. Тази година той беше гост-вокалист в песента ‘Some Kind of Nature‘ на Gorillaz, а Джон Кейл участва в песента ‘Auto-Intoxication‘ в предстоящия албум на Manic Street Preachers ‘Postcards from a Young Man‘.  Според басиста Ники Уайър: ‘Джон Кейл беше първият човек от Уелс, който преодоля заобикалящата го атмосфера и успя да си остане готин, въпреки всичко’.

Но не трябва да сме твърде критични за това, че днес няма толкова жилещи групи като The Velvet Underground. Последните няколко поколения също не успяха да излъчат тези, които ще са готови да минат по пътя им, по който личат само техните следи. А може би не виждаме смелите им души, също както съвременниците на Velvet…

Светослав Тодоров (The Fein)

Arcade Fire не са група като останалите. В един свят, омагьосан от лъскавия имидж, канадската шесторка изглежда твърде странно, почти като различни парчета, които не са успели да [...]]]> 10

So can you understand?
Why I want a daughter while I’m still young
I wanna hold her hand
And show her some beauty
Before this damage is done

Arcade Fire не са група като останалите. В един свят, омагьосан от лъскавия имидж, канадската шесторка изглежда твърде странно, почти като различни парчета, които не са успели да се наредят никъде другаде и изведнъж са намерили синхрон заедно, опитомили хаоса. И това ги прави толкова индивидуални, толкова не-точно-като-другите, а в 2010-та е трудно да изречеш нещо подобно. Продължавайки да бъдат едновременно над и встрани от голяма част от съвременниците си, Arcade Fire издават своя трети албум, ‘The Suburbs‘, вдъхновен от детството им в предградията на Тексас и спомените по това, което вече го няма.  

А оттогава не малко неща са се променили за тях.  Групата, предвождана от Уин Бътлър и съпругата му Режин Шасаня, премина от малките клубове към големите зали и фестивали, направиха съвместно изпълнение на  ’Wake Up’ с Дейвид Боуи, подгряваха U2 и изпяха с тях ‘Love Will Tear Us Apart’ на Joy Division заедно, Уин и Режин се появиха на една сцена с Брус Спрингстийн, написаха саундтрак с Оуен Палет, бяха специални гости и свириха на концерти, част от кампанията на Барак Обама, а за новия си албум Питър Гейбриъл записа кавър на ‘My Body Is a Cage’. Концертът на Arcade Fire в легендарната 20-хилядна зала Медисън Скуеър Гардън на 5-ти август ще бъде предаван пряко, а стриймът режисиран от Тери Гилиъм. Но това по никакъв начин не ги е променило, а в новия си материал те дори с леко носталгична болка се обръщат към чувства от миналото, предхождащи успеха им.

Навярно по тази причина, ‘The Suburbs‘, определен от тях като ‘смесица между Depeche Mode и Нийл Йънг’, напомня на моменти за едноименното им дебютно EP и първия албум ‘Funerals‘. Не толкова музикално, колкото като усещания, цветове, някак си ясно и удобно в кожата си, далеч от черните апокалиптични облаци, които бяха превзели съзнанието на групата по времето на ‘Neon Bible‘. Албумът започва с едноименната песен, която с лекото си начало те кара да забравиш тежестта от очакванията, а впоследствие се превръща от един от ключовите моменти и сред най-драматичните текстове на Уин Бътлър. За разлика от преди, сега неговите лирики са много по-директни, често излезли от метафоричните си обвивка и атакуващи съвсем открито. Но това не ги прави по-малко многопластови в смисъла си – ‘City With No Children‘ разказва за приятел, който като дете е мечтаел да се махне от предградиeто, но използва първия си шанс да се върне и установи там. ‘We Used To Wait‘ е вдъхновена от любовните писма, които Уин е пишел по онова време (‘But what’s stranger still / Is how something so small can keep you alive’) и е чакал месеци до отговорите (‘By the time we met the times had already changed’).

‘Ready To Start‘ вкарва първите електронни елементи в албума, по-изразени откогато и да било преди, и кулминиращи в ‘Half Light ІІ (No Celebration)‘ и ‘Sprawl ІІ (Mountains Beyond Moutains)‘, в която Режин пее ‘These days, my life, I feel it has no purpose/ But late at night the feelings swim to the surface‘ на фона на музика, заплашваща да премине в ‘Heart of Glass’ на Blondie всеки момент.

Въпреки перфекционизма във всяка нота, на първи слушания ‘The Suburbs’ не предлага рязко открояващи се песни, които да носят по-завладяващ химнов заряд, което някои може да отчетат като недостатък. Вместо това, 16-те трака са изградени така, че да бъдат възприети цялостно, а не разделяни на части. Концептуален албум не само в смисъла си, но и в музиката, макар и не всяка песен на отговаряне на нивото на предишната или следващата. Всъщност определена тема или сюжет няма, по-скоро повтарящи се усещания, гравитиращи около хората с ясна представа как да излязат от блатото, но в които пламъкът внезапно е угаснал в разгара на борбата.

В случaя на Arcade Fire, трудностите изглежда винаги са ги мотивирали, затова и всичко, което са създали до момента носи искреността в себе си, носи тежестта на чувствата им, но често това се случва на фона на някак светло звучене, внушаващо, че изходът е, въпреки всичко, близо. Светът, който те сътворят, е далеч от града, от шума, от стереотипите, от начина, по който често изглеждаме такива, каквито другите желаят да бъдем. След дългия път, който изминаха за тези седем години, няма никаква индикация, че те са направили компромис с каквото и да е и това е черта от характера на ‘The Suburbs’, която няма как да бъде отречена. Макар и в ‘Suburban War‘ Бътлър да пее за започване на война, която не може да бъде спечелена, има вече доста основания да се смята, че Arcade Fire в крайна сметка ще направят засада на реалността, срещу която се бунтуват.

от Светослав Тодоров (The Fein)

Има ужасно много пътни въпроси. как се стига от гарата в [...]]]> 7

От няколко години страшно много обичам да разглеждам статистики за сайтовете, които ме засягат лично. Най-вече какво търсят хората из нета. Много често обаче, освен с всякакви ключови думи, свързани с Indioteque, нашите никове или имена, те стигат до нас, търсейки какви ли не безумия…