Фестивалът за електронна музика По жицата ще направи дебютното си издание в столичния клуб Жул Верн ще се проведе тази вечер и ще представи някои от най-обещаващите изпълнители на българската електронна сцена.

В програмата са Halojo, организатор на фестивала и DJ, продуцентът rejeKHZ Мартин Луканов, Alecek, Pavel Klave, експериментиращите с дръм енд бейс, джънгъл и IDM елементи в музиката си Cheap Trix, Eneftze, Zarevo. Изпълненията ще бъдат съпроводени от визуализации на Петър Влахов и Михаил Лозанов.

Хората, които съм събрала, са едни от най-добрите артисти, които се занимават с експериментална електронна музика в България, разказва за целта на събитието Йоана Робова – Halojo, чиито изяви включват подгряване по време на гостуването на Анди Флечър от Depeche Mode в София през 2007 г., поредицата партита Old/nu jazz + Electronic sounds, фестивалът Artmospheric. Mакар и встрани от мейнстрийма те творят, без да парадират със своята вродена различност – не са като псевдо арт пауните, които все повече и повече завземат пространства, а не предлагат нищо стойностно. Това са хора, които се трудят, макар и да им доставя удоволствие, все пак полагат реални усилия, за да създадат нещо, което е качествено само по себе си, което не е продукт на амбиция за звездност или посредствено носене по течението. Те не се опитват и да се наложат, просто дават израз на своя талант.

Събитието няма вход, не се прави с комерсиална цел, казва още Halojo. Идеята ми е да създам атмосфера и пространство за изява на тези артисти. Те имат своята публика, свирят по фестивали и партита, но липсва сякаш консолидация на тази култура в България. Фестивали като Artmospheric предоставят възможността тези артисти да споделят една сцена, но фокусът там е друг, залага се на транса или дръм енд бейса, които са по-достъпни, по-популярни и печеливши. Целта ми не е да излезем от маргиналността, целта ми е да се осъществява пълноценна връзка между таланти, изкуство, атмосфера и сетивност, които са предпоставка за израстване и предоставят среда за иновации, за културно развитие.

Събитието в “Жул Верн” започва от 21 ч. Клубът се намира на ул. “Раковски” 127

Светослав Тодоров

Материалът е оригинално публикуван на dnevnik.bg

Утре вечер на сцената на „Три Уши“ Ксения и Ангел от КсеТоФон за първи път ще излязат като Псевдо Кседо – формация, която не отбелязва края на групата, a нова фаза за основателите й.

Въпреки промяната, на събитието, включващо още The Barbarones и Indioteque, ще чуем и песни на КсеТоФон, които през последните години се превърнаха в едно от най-интересните имена на българската сцена. ‘Ще има песни от периода на КсеТоФон, както и някои парчета, които така и не сме свирили с КсеТоФон’, разказва Ангел Додов за Indioteque. ‘Наистина не разполагахме с достатъчно време да подготвим изцяло „нов“ репертоар, въпреки че щеше да е интересно. Ще поработим занапред върху разширяване на „менюто“, това обаче изобщо не означава, че „ксетофонските“ парчета няма да се свирят повече – напротив, далеч сме от мисълта да се откажем от тях.’

Разпадането на КсеТоФон идва без шум и без конкретни бъдещи планове, а новият период в музикалния им път се възприема по-скоро като ново начало, отколкото край.

‘Имахме известни разногласия, поради които сметнахме за по-просто да сменим името паралелно със състава. Освен това си мислим, че музиката си остава, каквато е, независимо от това как е наречена:) Бандата е по-скоро продължение на КсеТоФон, отколкото наследник на нещо „спряло“:) Нищо не е спирало – продължаваме напред и сме отворени за всякакви нови стилови и звукови „забежки“, като например дръм-машината на Джас, която ще чуете на 21.01.’

А какво точно ще стане утре вечер – остава мистерия дори и за нас. ‘В събота с нас ще свири и Ясен (Z3n), засега не можем да кажем доколко това ще е за постоянно, тъй като дори не сме го обсъждали:) Замисляме се за прикоткване и на челист, а все така си мечтаем и за junk-percussion:) Самото име на групата може също да се окаже временно, така че очаквайте буквално всичко…’

Повече около музиката им – на блога на Ксения.

Светослав Тодоров (The Fein)

На имейла ни се появи писмо от италианската група Seaside Postcards, които ни пишат по повод издаването на дебютното си едноименно EP. То съдържа пет предимно инструментални композиции, навяващи силни асоциации с пост-пънк вълната на края на 70-те и звука на сънародниците им от Soviet Soviet, както и набиращият популярност проект The Soft Moon, черпещи вдъхновение от същата ера.

Материалът е записан след шест месеца на джем сешъни и начинът, по който звучи се получи инцидентно, въпреки че всички харесваме Joy Division, The Fall, Gang of Four, Bauhaus, разказва създадената преди година и половина група за Indioteque. В момента подготвяме следващото EP, което ще бъде доста различно, тъй като с времето развиваме все повече наше собствено звучене. 

В момента се оформя нещо като нова вълна на италианската алтернативна музика и това, което най-много свързва групите е, че нямаме общо с някакви тенденции, маски и преструвки. Просто свирим това, което душата ни иска.

Повече за групата може да прочетете на профила й във Facebook.

Преди началото на партито ни, в The Box ще се случи едно от най-очакваните събития за тази есен. Полската пост-рок група Tides From Nebula ще бъде на сцената на клуба по покана на Post-Rock Bulgaria.

Групата е за втори път в България след като тази година подгрява в София прогресив рок формацията Riverside, също основана в Полша. Сега за първи път те ще направят самостоятелен концерт в страната. На него те ще представят новия си албум Earthshine, написан в студио, което се намира в планинска местност.

“За нас беше приоритет да променим средата, в която записваме”, казва пред Indioteque китаристът Адам Валесзински. “Понякога дори да направиш малка промяна в студиото и това прави атмосферата по-различна, но сега ни трябваше нещо по-радикално. Така че си взехме багажа и отидохме в планината, за да напишем албума. Бяхме фокусирани изцяло върху музиката.”

Албумът е продуциран от полски филмов и театрален композитор, който според китариста е успял да ги вдъхнови да покажат звука, който винаги са искали да имат.

Музиката на Tides From Nebula е инструментална, като според Валесзински това провокира различни реакции сред публиката. “По-лесно е да възприемеш музиката с думи, тъй като цялото послание ти е “сервирано” с текста. Но от другата страна “езикът” на инструменталната музика е много по-универсален. Мисля, че различните хора чуват различни неща в инструменталите, дори различни групи от емоции. Докато при музиката с текстове емоциите са дадени наготово от изпълнителя. По дяволите, не знам дали ме разбирате, но ще се опитам да го обясня по-ясно: понякога инструменталите са трудни за възприемане, но от друга страна те “говорят” на езика на чувствата, който може да бъде разбран от всички”.

Китаристът твърди, че групата добре помни изявата си в София от пролетта. “Това беше първото ни шоу в театър”, казва Адам за участието им с Riverside в зала “България”. “Всички седяха и ни наблюдаваха все едно пред тях има театрален спектакъл. Беше забавно чувство. За момент се почувствах като актьор! След като завършихме, всички се изправиха, за да ни аплодират – това бяха първите овации на крак в кариерата ни досега, хаха.”

Вратите на клуба отварят от 19 ч, а събитието започва от 19:30 ч. Преди Tides From Nebula, на сцената ще бъдат българската мат-рок формация Mental Architects и Midas Fall от Великобритания. Билетите са на цена от 12 лв. и се продават на място.

Post-Rock Bulgaria представиха тази есен на българската публика още Khuda от Великобритания, 1000mods от Гърция, Rose Parks от Унгария и Talbot от Естония.

Повече за Mental Architect и Post-Rock Bulgaria може да прочетете в интервюто с Максим Стоименов за Indioteque.

Светослав Тодоров (The Fein)

(отляво надясно: Рубен Ву, Мира Аройо, Хелън Марни и Даниел Хънт)

Музиката на Ladytron се променя, но по някакъв начин остава специфична за групата. Имало ли е момент, в който да сте обсъждали насоката на следващия проект или всичко се случва на момента?

Винаги сме били напълно отдадени на инстинктите си. Понякога сме обсъждали какво искаме да направим в рамките на следващия албум, но не винаги то се е реализирало. Този път имахме идея той да е по-мек, с по-бавно темпо, малко като саундтрак. По време на Velocifero ние направихме по-бързи и динамични песни, докато сега те са по-меки. Част от новите бяха започнати от дема, които не се вписваха именно заради динамичността на предишния албум. Но ги използвахме само като основа, идея, те си станаха напълно нови песни.

Може ли да се каже, че музиката на Ladytron става все по-емоционална?

Винаги сме правили меланхолична електронна музика. Не мисля, че щом  не използваме акустични китари и не правим нещата по традиционния начин, няма емоция. Мисля, че точно електрониката, ефектите върху вокалите, вкарват едно чувство на отдалеченост. Но може би музиката ни става по-топла.

Очакват ли се още сингли от Gravity The Seducer?

Да, вече снимахме клипа към Mirage. Това ще бъде новият сингъл и след това ще издадем още един. Видеото ще излезе след няколко дни.

Един въпрос, който няма как да не задам – в новия албум отсъстват песни на български…

Българският език изисква ритъм, има свой ритъм и работи по-добре при по-бързи песни. Тъй като в новия албум стилът е по-различен, решихме да не записваме песен на български, но не сме отказали от идеята – в следващия може да има. Музиката идва първа и след това всичко останало.

В едно ваше интервю от периода на Velocifero казвате, че имате голямо желание да работите по саундтрак. Докъде стигнаха тези идеи?

Все така искаме да работим по подобен проект и част от това желание е и начинът, по който се получи Gravity The Seducer. В него има по-атмосферични моменти, по-инструментални, повтарящи се теми. Може да се каже, че създадохме албум, който е като саундтрак, но към филм, който не съществува. Или пък концертен албум от 80-те, но по някакъв нетрадиционен начин.

Напоследък се забелязва вълна от събиране на по-стари групи и все повече започва да се лансира мнението, че това пречи на по-новите да оставят своя отпечатък върху историята. Вие вече не се сте ново име на сцената, но някога чувствали ли сте се пристиснати от тази все по-назряваща носталгия?

Не, по никакъв начин. Мисля, че имаше неща, които можехме да направим по-добре и които да ни направят по-известни. И разбира се колкото повече хора те слушат, толкова по-добре, но ние имаме своята публика и за нас това е достатъчно.

Това, че не сме най-горе, а по в средата ни даде чудесна възможност да продължим да се развиваме. Ако една група пусне в Myspace песни, които станат хитове, тя постига бърз успех, но рядко оцелява до третия си албум. Ако това ни се беше случило в началото и около нас имаше много пари, ние нямаше да можем да направим това, което искаме, а компанията щеше да се откаже от нас. Имахме време за себе си и пораснахме в обувките си. Ние дори не бяхме добри на живо до издаването на Light & Magic, втория ни албум. От това, което съм чела по ревюта, виждам, че критиката вижда, че се променяме. Дори и някой да очаква нова Destroy Everything You Touch, това не ни тежи. Още преди нея имахме хитови песни като Playgirl, Seventeen, после Ghosts, а на последното ни турне в Северна Америка White Elephant, сингъл от последния ни албум, беше може би най-добре приетата от публиката. Ние винаги да вървим напред и се променяме. Ако се повтаряхме, нямаше толкова време да си пасваме.

Светослав Тодоров (The Fein)

Материалът е оригинално публикуван на dnevnik.bg

Максим Стоименов от Mental Architects и Post-Rock Bulgaria за Indioteque

През последните години много от музикалните фенове взеха нещата в свои ръце и започнаха да работят по организирането на концерти на групите, които харесват, но няма кой да покани в България.

Едни от тях са българската мат-рок група Mental Architects, която стои и зад инициативата Post-Rock Bulgaria. След като срещна подкрепа във Facebook, под това име те организираха радвалите се на голям интерес гостувания на английското пост-рок дуо Khuda, гърците 1000mods, които направиха първия “стоунър-рок” концерт в страната и последно Rosa Parks от Унгария.

В плановете до края на годината влизат още Talbot от Естония (1 ноември) и Tides From Nebula от Полша (19 ноември), които ще бъдат за втори път в София, след като подгряваха концерта на прогресив-рок групата Riverside по-рано тази година. На концерта на Tides From Nebula освен Mental Architects, ще свирят и шотландците Midas Fall.

“Когато създадохме Post-Rock Bulgaria искахме просто да видим колко хора в България харесват и се интересуват от този стил”, казва барабанистът Максим Стоименов от съществуващите от десет години, но по-активни отвсякога преди Mental Architects. “В момента, в който минахме сто човека знаехме, че ще има хора, които ще ни подкрепят, дори и групата да не е много известна. Затова започнахме този ескперимент. Искахме и да разберем какво е да свирим с други освен с нашите приятели. Но когато свириш един път в месеца на интересен концерт, вероятността хората да дойдат на следващия е малка. Затова се стремим да разреждаме участията и всеки един концерт да е с нова чуждестранна група, която да носи нещо интересно освен нас самите.”

Фактът, че групите са млади и слабо известни в България всъщност не е рисковано за организаторите. “Тъй като те не се толкова познати, те имат по-малки изисквания и проявяват същия ентусиазъм, който и ние имаме. Затова се получава и тази позитивна енергия на концертите, която музикантите отделят и публиката го усеща. Тя знае, че това, което се случва е изцяло заради музиката. Ако пък шоуто е пълен провал, гледаме да сме сигурни, че можем да покрием всичко със собствените ни пари. Най-голям риск поемаме с Tides From Nebula, които са вече утвърдена група и с много конкретни изисквания, но към тях има страхотен интерес, така че това е страхотно предимство.”

До този момент всички гостували групи са “безкрайно доволни” от концертите си в София – за 1000mods това е била първа изява извън Гърция, а за Khuda концертът е бил и изключително финансово успешен. “Очаквам с нетърпение Talbot – те са двама и са откровен дуум. Много тежки и много мътни, и много ги бива по атмосферите. Реакция от публиката трудно може да се очаква, тъй като цялото нещо ужасно те стъписва и смачква. Всеки може да свали напълно легално и безплатно албумите им и сам да прецени дали иска да дойде. Те малко по малко започват да влизат в стиловата ориентираност на инструменталния рок – най-вече вкарването на рифове насред инструменталните части. В момента много групи са започнали да бъдат клонинги на групи като Explosions In The Sky, докато групи като And So I Watch You From Afar и Tides from Nebula имат по-голям успех и популярност, има някакво жужене около тях.”

Вече се градят и планове за 2012 г. “Всичко зависи от възможностите на определената страна и графика на турнето – дали ще дойдат до Румъния или Сърбия. Иначе всичко се оскъпя и самите групи няма да изкарат никакви пари. Все пак банди като And So I Watch You From Afar и God Is An Astronaut са достатъчно големи, за да имат booking агенти. А те гледат сделката – нямат интерес да са на нула. Достига се до период, в който групите не могат да са единствено и само “за хората”. Примерно както Джони Деп не може да се снима в инди филми заради статуса си на холивудски актьор.”

Освен по предстоящите концерти, Максим продължава работа и по новия албум на Mental Architects – на едни места обявяван като трети, а на други – като дебютен. По-рано тази година те подсказаха за звука му с Patience. Communication. Understanding. Go. EP, продуцирано от Крис Комън, бивш барабанист на пост-хардкор групата These Arms Are Snakes.

“Това ще ни е трети албум, но самата промяна, която претърпяхме в начина, по който мислим и правим нещата, ни кара да говорим по този начин. Ранният ни период е по-скоро неосъзнат, а сегашният – малко по-осъзнат. Не отхвърляме това, което ни се е случило от 2001 г. насам, но реално ние сме действаща и активна група от само три години. Случи се едно преорентиране на ценностите – концентрирана работа върху композициите, изглаждане на личните отношения, за да могат да се остави егото назад и на основен фокус да бъде музиката. Не ни отне три години, за да напишем четирите парчета в EP-то, а да достигнем до това състояние, в което можем да го направим.”

Mental Architects, в които членуват още Антон Велев и Николай Рангелов, смятат да издадат албума през февруари/март, а появата му да съвпадне с балканско турне. Но то няма да е първото им международно участие – на 23 октомври Mental Architects са в Букурещ с The Ascent of Everest от САЩ и британците Ten.

“Нямаме за цел Pitchfork да ни направят ревю, но примерно ни се иска да се съберат едни хиляда човека във Facebook, за да можем да градим аудитория с времето. Лайковете и коментарите са единствено за това да видиш кой потенциално би си купил диска ти – не че измерваме интереса с пари, но това е реалното мерило, за да видиш дали имаш фенове. Направихме експеримент – пуснахме EP-то за свободен даунлоуд в един популярен блог и групата ни във Facebook вече имаше 60 нови члена, а песните се свалиха над 500 пъти в рамките на седмица. Ако тези сваляния струваха по 3 долара, щяхме да имаме за следващия диск и отгоре.”

“Не мога да определя продажбите на Patience. Communication. Understanding. Go. като обнадеждаващи, но мога да говоря с цифри – направихме бройка от 100 диска, продадохме 70 и имаме 40 дигитални продажби. Но има нещо обнадеждаващо и то не е свързано толкова с музиката – в този свят от милиарди хора трябва да предложиш този интелектуален продукт на хиляда човека. За българския стандарт толкова трябват. Ако работим здраво и изкарваме всяка година албум, дали ремикс CD, дали специално издание, и достигнем до тези хиляда човека, и те купят албумите, ние можем да напуснем работните си места и да се занимаваме изцяло с музика и турнета. И не мисля, че това е толкова недостижимо.”

Продуцент на новия албум ще бъде Арън Харис от американеца пост-метъл формацията Isis, който наскоро описа работата си с Mental Architects като вдъхновяваща.

“Срещата” се случва, след като Максим прочита, че след разпадането на Isis Харис е готов да работи с нови групи и решава да му пише. “Не е достатъчно обяснено какво означава човек да продуцира. Той ти помага да си дооформиш демата по такъв начин, че те да станат…нали! Всичко и зависи от целите ти – дали да бъдеш по-комерсиален или по-нестандартен. Човек с такъв опит си има и определена цена. Ние инвестираме в това, тъй като е много облагородяващо да работиш с човек, правил музиката, която искаш да правиш и бил член на група, която слушаш от много отдавна и те е вдъхновявала.”

В ранните им песни групата работи с вокали и е твърде възможно те да правят завръщане в музиката им. “В една от песните участва вокала на една австралийска група наречена Clann Zu. Човекът се казва Деклан де Бара, ирландец по произход, много интересен човек. Групата е зверски недооценена за нещата, които прави – в тях има много цигулки, много нестандартен начин и въпреки всичко това са поп песни. Другото гост-включване е от китариста на Giraffes Giraffes, които са от САЩ. Така в процеса участват трима човека, които са ни много интересни. Смятаме всичко в албума да е много емоционално и първично за сметка на EP-то, което е много премисляно.”

Максим запазва оптимизма си за българската сцена и то по интересна причина. “Нашата сцена е уникална тъй като я няма. Няма последователност между поколенията и това прави нашата музика много уникална. Дори рока, дори попа, тъй като никой не се е научил как това се прави правилно. В България акумулирането на това, което ни кефи като музика, е довело до едно много изкривено правене на нещата – което е уникално. Всичко зависи и с инструментариума, с който разполагаш, насочваш се към най-близко до теб като музика. И заради това много хора започват с “Тея са българските еди-си-кои, аз ще си слушам оригинала” и не виждат детайлите, а те са уникални. Ако това нещо се представи по правилния начин на запад, то ще бъде печелившо. Ние също сме плод на тази система и този начин на работа. Имаме своите влияния, но ги комбинираме по странен начин. Докато сме благословени да сме откъснати от останалия свят, имаме възможността да развием нещо уникално, а след това чрез интернет да го представим.”

Светослав Тодоров

(Мартин Елбърн, вляво)

Мартин Елбърн е един от мениджърите на Glastonbury – най-големият музикален фестивал в света и всяка година обединяващ най-големите имена в рок и поп музиката. Той е отговорен за привличането на някои от най-големите имена, които са участвали на него, а освен по провеждането на Glastonbury, той работи и по още няколко годишни събития, включително по свой собствен фестивал – Redfest. Елбърн беше един от гостите на музикалната конференция SeeMe, на която говори за провеждането на музикалните фестивали, взе ентусиазирано участие в много от дискусиите и беше част от международното жури, което оценяваше хитовия потенциал на нови български песни. Той остави неизменната чаша с червено вино и отговори на няколко въпроса на dnevnik.bg, свързани с музиката и как тя изглежда през очите на човек, от когото тя има малко тайни.

Неотдавна директорът на Glastonbury, Майкъл Ийвис, каза, че до няколко години може да очакваме последното издание на фестивала. Това беше доста изненадващо изказване, като се има предвид успехът на събитието и актуалността на фестивалите в момента…

- Според мен Майкъл малко е преувеличил в този коментар, въпреки че сигурно има своите реални притеснения. Пазарът стана много наситен, хедлайнерите в един момент ще започнат да се повтарят, бюджетът винаги е ограничен и при случай на икономическа криза тя може да ни засегне сериозно. Той е на 75 и невероятно активен за човек на тази възраст. Често казва, че ще остави компанията на дъщеря си, но тя наскоро роди, така че си мисля, че Майкъл ще подпише нов договор за още четири години – сключваме ги така, тъй като фестивалът се провежда за четири поредни години, след което следва една година, в която не го провеждаме – такава ще бъде 2012.

Ако зависеше от мен – може би щях да направя фестивалът по-малък, за да бъде по-устойчив при нов икономически срив. Това е фантастично събитие и мисля, че то трябва да запази най-вече основната си алтернатив рок ориентация, а страничните жанрове да бъдат по-ограничени. Разходите около наемането на охрана за всичките сцени са огромни. Наскоро в България имахте фестивал, който се провали заради времето, нали така? Това ще се случва все повече и повече, тъй като просто има все повече и повече на фестивали на повече места. При нас имаше голямо наводнение преди няколко години, но мисля, че вече никой не забелязва, че е кално и вали. Всъщност вече не помня какво ме попита, но според мен събитието с годините ще бъде под все по-голям икономически натиск, което може да създаде проблеми.

Споменахте, че ги има притесненията, че хедлайнерите ще започнат да се повтарят. Защо се случва така? Няма ли нови имена, които да поемат щафетата?

- Изглежда, че няма. Не съм сигурен защо. Възможно е да бъде заради затрупването от информация и така новите групи да не могат да се отличат. Може би е и защото алтернативният рок не е моден в момента сред децата – те предпочитат да слушат хора като Тайни Темпа например. Обикновено всяка година преценяваме кои са най-големите и актуални имена в момента. Преди седем години това бяха Arctic Monkeys, но не мисля, че след това е пробивало нещо наистина значимо. Но пък извън Великобритания славата им е по-ограничена. Coldplay вече участваха четири пъти. Обожавам Arcade Fire, но те някак останаха същите с годините, а и не излъчиха масивен хит. Голям фен съм на канадската музика, но примерно, ако сложа Arcade Fire в местния пъб, никой от хората по масите няма да ги е чувал. За да бъде определен изпълнител или група хедлайнер, всички трябва да познават името. Но кой знае, нещата може да се променят.

Според вас големите фестивали дават ли по-голяма трибуна за изява на младите групи или те отново остават в сянката на по-утвърдените?

Да налагаш нови групи е част от фестивалното преживяване. Но зависи от конкретните събития и аудитории. На едни фестивали дори и програмата да обещава нови талантливи изпълнители, обикновено пред сцената е празно. На други – нужно е да имаш една хващаща песен и публиката е многобройна.

Според мен сега е много по-лесно за младите да си уредят участия и концерти. Моят собствен фестивал Redfest залага почти изцяло на тепърва пробиващи формации. Ще има все по-вече подобни събития. Проблемът в момента е, и ми е трудно да си обясня защо е така, е в продължителността на съществуването на днешните банди. Излизат хит, групата привлича вниманието изключително бързо с атрактивните си концерти, но сякаш дотам. Така се случи с The Enemy, които участваха на всички възможни известни фестивали, разпродаваха зали за пет хиляди души и изведнъж изгаснаха. Сякаш малко оцеляват до третия си албум. В британския инди рок това се случва много често. Glasvegas направиха страхотно участие и моето впечатление беше, че са чудесни на живо, но из публиката вече го имаше усещането, че това е група, която вече се запътва по спиралата надолу.

Нещо подобно се случва при Kaiser Chiefs, които са ми големи приятели. Те са невероятни на живо, но има не повече от осем песни, които всички знаят. Честно казано няма да се изненадам, ако скоро се разделят. Сигурно е депресиращо да виждаш, че нещата тръгват надолу. По всяка вероятност те ще изгубят договора си, тъй като новият им албум е добър, но малко хора го купиха, въпреки хитрата интернет промоция и опцията да подредиш сам песните в него. Интересно е, че в него имаше 20 нови песни, но нито един истински хит, който да грабне всички.

Като се има предвид, че Glastonbury е толкова мащабно събитие и всички искат да са част от него, имало ли е изпълнители, които да са отказвали участие?

- Да, имаше такъв случай с Depeche Mode. Те нямаха особена изгода да участват на фестивала, тъй като те са голяма група навсякъде, а в определени страни – доста по-известни отколкото във Великобритания, макар и да им е родна страна. Така че просто прецениха, че няма нужда да участват на Glastonbury, след като могат да разпродадат три футболни стадиона във Франция. Тяхното решение беше съвсем логично, така че нямаме проблем с тях.

Елтън Джон веднъж каза, че никога не би свирил на Glastonbury. Но си мисля, че ако разговарям с него, бих го убедил!

Снощи бяхте част от журито на сесията за слушате и чухте няколко български песни. Смятате ли, че човек от страна като България може да пробие със стандартен рок или поп, или е нужно той да не догонва моделите, а да впечатли с нещо съвсем различно?

Ако имаш перфектната поп песен, а в момента има много такива, тя със сигурност ще е базира на основите на традиционния европейски поп. Примерно Black Eyed Peas, които за мен са ужасни, са много успешни именно заради това. Ако отидеш на Eurosonic в Холандия, последната вечер е отделена за подобни денс и поп изпълнители, които също до един са ужасни, но правят подобни неща и те са успешни. Нямам идея от кои страни са тези хора на сцената. Ако е правилната песен, защо да няма успех и защо да има значение откъде идва тя? Съвсем друг е въпросът за продължителността на успеха на автора й.

В момента пазарът е отворен, особено в САЩ. В сравнение с миналото, сега е напълно различен свят. Не мисля, че има значение откъде идваш. Но трудното, и това е въпрос, по който се замислих точно докато слушах българските песни, е че има много от същото. Примерно в Канада, където ходя често, има хиляди групи, които са много компетентни, но свирят един и същ модел на алтернативен, софт или поп рок.

Така че трябва да се композират неща, които да се издигат над познатото, да не имитират останалите. Преди години попаднах на една изпълнителка, която ако не се лъжа идваше от Естония. Беше на 16 и звучеше като по-комерсиална Бьорк, а това че английският й беше по-странен, беше всъщност плюс, а това, че е от Естония създаваше любопитство.

Кои са най-известните имена, които сте привлякли към Glastonbury?

Беше невероятно преживяване да работя по привличането на Джони Кеш. Вече не помня кога беше това, може би преди осем години. Той не беше много добре здравословно, кашляше постоянно, но въпреки това направи страхотно изпълнение. За доста време напред семейството му не позволяваше да излъчим участието му, а то беше невероятно.

Тони Бенет също е изпълнител, който не очакваш да чуеш на фестивал, но се представи страхотно. Валеше порой и той се страхуваше, че публиката ще замерва музикантите с кал. А те викаха “Тони! Тони! Тони!”. Имаше 30 хиляди тогава.След всяка песен той променяше сетлиста и подреди така парчетата, че всяка да бъде за дъжда.

Но най-горд съм с една ар-енд-би група, наречена Troublefunk. Сигурно не си ги чувал, тъй като те бяха известни през 80-те, а за съжаление после членовете им станаха част от разни гангстерски банди и ги убиха. Те участваха преди навярно 20 години и никой във Великобритания не ги беше слушал, тогава и нямаше толкова сцени за нови изпълнители. Но публиката ги намери за фантастични, имаше 25 хиляди души, а във въздуха се усещаше, че хип-хопът става все по-популярен.  Беше един от моментите, в които виждаш как променяш настройката на хората към определена музика.

Светослав Тодоров (The Fein)

Материалът е оригинално публикуван на dnevnik.bg

Снимка: Tillate

Американската експериментална формация Tuxedomoon изнесе впечатляващ концерт в разпродадения Модерен театър. Дългоочакваната среща на групата, смесваща елементи от пост-пънк, джаз и електронната музика, с българската публика беше повече от емоционалната: музиката беше често тиха, интровертна и мрачна, а аплаузите бяха толкова силни, сякаш на сцената стои хитова рок група, а концертът не се провежда в театър.

“Много се радваме, че сме тук. Опитвахме се да организираме концерт в България в продължение на години, каза основателят Стивън Браун, който отдели няколко минути за интервю, въпреки натрупаната умора от шоуто и дългия път, заради който групата пристигна в София броени часове преди да излезе на сцената. “Знаехме, че имаме публика тук, тъй като през годините сме получавали много имейли от фенове, които пишат, че непременно да дойдем в София. Така че идеята, че това е място, на което би се получил успешен концерт, вече беше в главите ни. България е непозната страна за нас, но това е забавната част от турнетата. Миналата година бяхме в Скопие. Да свирим на места, на които не сме били преди, ни действа изключително освежаващо.”

По време на двучасовия концерт, групата изпълни песни от почти всички периоди на 35-годишната си история, включително от първите си албуми и сингли, датиращи от времето, когато всички музиканти живеят и творят в Сан Франциско – град, който обикновено не е асоцииран с мрачна атмосфера. “През 70-те Сан Франциско беше много креативно място, до голяма степен все още е. Тогава се появиха много експериментални групи. ”

(Браун не спря да свири на синтезатора си, дори когато по средата на една от песните стойката му се срути)

В началото музикантите започват да експериментират с всеки инструмент, който им попадне, а първите им записи са в духа на набиращата скорост електронна музика. При Tuxedomoon тя е погледната през призмата на музикалното им образование и влияние от класическите композитори. “В началото не беше лесно, трудно открихме публиката, която да ни заобича, но впоследствие нещата потръгнаха. В града имаше много странни и особени групи, не бяхме само ние лудите. Късметлии сме, че започнахме пътя си на това място и в тази среда.”

А как група, която твори в пето десетилетие вижда съвременната музика? “Всичко зависи от това какво харесваш, нали? В момента слушам основно музика на композитори от 20 век. Колкото до модерната, голяма част от нея звучи като едно постоянно рециклиране на стари идеи – от 60-те, 70-те и 80-те. Предполагам, че колкото повече остаряваш, толкова повече сравняваш и съпоставяш, трудно е да намериш нещо ново. Разбира се, всяко поколение взима нещо от предишното, човешко е. Но не харесвам имитациите. Затова продължавам да слушам оригиналите.”

Най-известната песен на Tuxedomoon, In A Manner Of Speaking, беше оставена извън сетлиста – въпреки успеха й, за който засвидетелстват кавъри от Мартин Гор (Depeche Mode) и Nouvelle Vague, те не я изпълняват от напускането на певецът и актьор Уинстън Тонг. И все пак защо от богата им дискография, това е песента, която е оставила такъв отпечатък върху толкова много хора. “Все пак това е доста добра песен, не е ли така?”, казва Браун с уморена усмивка преди да разпише още няколко плочи и дискове на фенове, някои от които гледащи ги за първи път, а други – за първи път от години. Влиянието на дългогодишните музикално-визуалните експерименти Tuxedomoon върху по-нетипичната страна на съвременната музика беше видно и тук – сред публиката, варираща от хора на около 20 години до такива, които бяха прехвърлили 60, бяха голяма част от членовете на българските алтернатив групи, диджеи, музикални редактори, фотографи.

Групата излезе в състав Блейн Л. Райнингер, Стивън Браун, Питър Принсипъл, Люк ван Лайшаут, всеки един от които сменящ поне по два инструмента по време на изпълнението си. Част от формацията е и ексцетричният актьор и режисьор Брус Гедулдиг, отговорен за мизансцен частта на шоуто.

Tuxedomoon пристигнаха по покана на Der Circle, организирали концертите в София на New Model Army, Clan of Xymox, Брендан Пери от Dead Can Dance и Уейн Хъси от The Mission.

Светослав Тодоров

Материалът е оригинално публикуван на dnevnik.bg

Кариерата на Джей-Джей Йохансон премина през трип-хоп и електро-поп фази, толкова рязко сменящи се, колкото и външният му вид. През 2008 г. той остави на заден план електронното звучене и записа Self-Portrait, един от най-интровертните албуми на предишното десетилетие. С новия си албум Spellbound шведският меланхолик не прави пореден завой, а продължава да рисува красиви портрети в мрака, докато те успокоява с гласа си, че няма страшно. Но знаеш, че лъже.

Пред Indioteque Йохансон разказва повече около настоящата си творба и вдъхновенията зад нея и предишните му. Той е по почти роботски лаконичен в уговорките си за интервю, но за щастие не и в отговорите си.

Едно от нещата, които правят впечатление в Spellbound още преди да си чул и нота, е присъствието на Suicide is Painless в траклистинга – песента от 1970 г., съпътстваща сериала M.A.S.H. и на която Manic Street Preachers правят внушителен кавър през 90-те.

„Всъщност никога не съм слушал тяхната версия, ще го правя веднага. Всичко започна от това, че през детството ми бях огромен фен на сериала и тази прекрасна песен на Джони Мандел, особено инструменталната й версия, се запечата у мен – слушах я всяка седмица в продължение на години“, казва Йохансон.

„През 1997 г. бях поканен в Париж за едно мащабно събитие, организирано от радио шоуто Black Session, френският еквивалент на предаването на Джон Пийл. Едно от условията за участието бе, че всички трябва да изпълним по един кавър. Бях разочарован, тъй като не обичам да изпълнявам чужди песен, все пак съм композитор и не ми е нужно да се занимавам с творчеството на другите. Но лейбълът ме убеждаваше колко важно за кариерата ми е да участвам, така че избрах Suicide Is Painless – това беше единствената песен, която можех да си представя да изпея. И се оказа така, че тя стана хит сред феновете ми, във Франция винаги публиката искаше да я изпълнявам, появи се в много bootleg издания. След толкова години я чувствам като моя собствена. Едва сега, когато записвах Spellbound, се почувствах готов да я запиша.“

Spellbound е осмият албум в кариерата на Джей-Джей и ако трябва да го сравним с музиката му от 90-те и първата половина на предходното десетилетие, тя не само звучи различно, а е все едно правена от различен човек. Дали някога той не се е чувствал изгубен в собствените си експериметни, както в музиката си, така и във визията си?

„От 1995 г. записвам с едни и същи музиканти в едно и също студио с едно и също оборудване и след три албума, и три световни турнета, бях ужасно отегчен, не искам да създам следващия си по този начин, разказва Йохансон. „Исках да работя с различни хора, които да внесат различна перспектива, да не бъде изцяло аз, който контролира ситуацията. Срещнах се с различни продуценти, различни фотографи и така Antenna и Rush се родиха.“

С флиртуващия с електроклаша Antenna (2003) и денс-ориентираният Rush (2005) той предприема драстична смяна в музиката, с което прескача клопката на отминаващото трип-хоп поколение. „Виждам парчетата в тези албуми по-скоро като ремикси на мои песни, отколкото самостоятелни. А колкото до онази прическа от периода на Antenna…имах я само за две седмици! Две седмици от 16-годишна кариера…“, уточнява той иронично, тъй като и до днес On The Radio е една от най-известните му песни.

Но откъде идва вдъхновението за тези трансформации? Понякога колкото е по-голямо разнообразието, толкова по-трудно е да се установи откъде е започнало.

„Имам само един герой в музиката. Чет Бейкър. Видях го на живо през 1984 г. и моят живот се промени. Тогава осъзнах, че музиката може да бъде толкова много повече, отколкото някога съм си представял. Разбрах, че не е нужно изпълнителят да бъде самовлюбен и мрачен – Чет беше срамежлив, тих, сякаш покрит от сянка на сцената и прошепваше тези тъжни думи в микрофона. Той беше и винаги ще бъде невероятен. Той е единственият, който има влияние върху начина, по който създавам музика, но при аранжирането и продуцирането има много хора, от които взимам пример. Най-вече композиторите на саундтраци – като Джон Бари, Бърнард Херман, Еньо Мориконе, Франсис Лаи, Мишел Льогран. И разбира се Dummy, първият албум на Portishead. Цялата трип хоп сцена и това, което идваше от лейбъла Mo Wax през ранните 90-те, ми повлия неимоверно.“

Освен да използва филмовата музика за вдъхновение, Йохансон пише такава. Той е автор на саундтраците към френските продукции La Confusion des Genres (2000), La Troisieme Partie Du Monde (2008). „Филмовата музика е основно инструментална, така че това не ме задължава да правя турнета, за да я представям, съответно никога не съм притеснен как тя евентуално би звучала на живо. Написах саундтрака към La Confusion des Genres след като лентата беше завършена, докато при La Troisieme Partie Du Monde го композирах по време на снимките. Така всъщност е най-добре, обичам да съм в създаването на нещата още, когато те са в зародиш.“

Проектите на Джей-Джей Йохансон и посоката, в която са ориентирани през последните няколко години е още по-странна в настоящия музикален климат. В последните му албуми няма помен от хит сингъл, нито от желание да се създаде такъв. Казва, че все още пише с химикал и на хартия, думите излизат, докато е край пианото и китарата.

„Винаги съм правил точно това, което искам да направя и от което имам нужда. Никой не ми е предначертавал посоката, в която да се развивам, макар че веднъж се случи едно изключение от правилата. On The Radio отвори американския пазар за моята музика и лейбълът ми в Северна Америка ме попита дали мога да направя подобен сингъл. И така записах кавъра на Automatic Lover, все пак да пробиеш в САЩ не се случва всеки ден. Тогава за първи и единствен път в кариерата си направих това, което компанията искаше от мен.“

Напоследък безкомпромисността го води към все по-меланхолично звучене, а както той обяснява в едно интервю – колкото по-щастлив е той в личния си живот, толкова по-мрачни песни композира. Зад тежките думи стоят щастлив брак и няколкогодишен син.

„Като че ли така се получава. Привличат ме контрастите. В по-голяма или по-малка степен всеки тъгува за нещо. Написах първите си 3-4 албума, когато бях много самотен, после срещнах жена си. Последните два диска са създадени след раждането на детето ни, така че нещата в живота ми със сигурност са се променили. Но самотата много често те навестява, тя остава същата. Прекарвам много време далеч от дома, далеч от хората, които обичам и това ме прави някак си меланхоличен.

А това е може би перфектно състояние за писане.“

Светослав Тодоров (The Fein)

Британската алтернатив метъл група Therapy? ще бъде сред акцентите на първото издание на On! Fest (4G), който ще се проведе между 16 и 18 септември в софийския Интер експо център. Басистът и съосновател Майкъл Маккийгън разказва повече около това, което се случва в момента във формацията, новият й албум и какво може да очакваме от участието им на 16 септември, което ще бъде първа изява за тях пред българска публика от 13 години насам.

(отляво надясно: Майкъл Маккийгън, Анди Кернс, Нийл Купър)

Новият албум на Therapy? се очаква през октомври. Какво може да очакваме от A Brief Crack of Light – по-тежък звук или нещо по-експериментално?

По-скоро комбинация от двете. Винаги сме създавали песните си около китарните сола и мелодиите, и този албум не е изключение. Искахме в него да има повече разнообразие, да бъдат добре съчетани бързи и бавни песни. В него има някои изключително динамични моменти, както и някои доста баладични. Стараем се да не предложим звучене, което да изглежда еднотипно, а да провокира сетивата. Прекарахме много време в изпипване на детайлите. В A Brief Crack of Light ще бъде включен и един инструментал.

Заглавието е цитат от мисъл на Владимир Набоков, който нарича живота “промеждутък от светлина между две тъмни вечности”. Може ли да се каже, че в песните са обединени от обща тема за живота и света, в който живеем?

Аз избрах името на албума, но Анди (вокалистът на Therapy?) пише текстовете, така че по-скоро той може да отговори на този въпрос. Мога да говоря само от моята позиция. Мисля, че винаги сме искали да има нещо специално около тях, да не бъдат просто думи, които отиват към мелодията. Не бих определил албума като концептуален, но мисля, че темата за любовта доста често се прокрадва в него. Но не като “мило, обичам те” и “толкова ми липсваш”, а като един вид разказване на история. Историята на последствията от нея.

Много музиканти и критици казват, че дните на албума като музикален формат изтичат. Какво ви мотивира да продължите да издавате дискове във време, когато от тях се печели все по-малко?

Винаги сме пристъпвали към създаването на музиката с идеята, че тя трябва да звучи добре цялостно. А не просто да има три хита, който в диска да бъде заобиколени от пълнеж, какъвто е случаят с много от поп изпълнителите. Още от първия ни миниалбум се опитваме да изграждаме цялостни и добре звучащи албуми, а не просто да се стараем да изкараме нещо, което да се хареса на радио станциите и телевизиите. Трябва да се чувстваме късметлии, че с тази настройка към музиката през 90-те все пак успяхме да излъчим няколко хита.

Вероятно сме малко старомодни в създаването на музика. Във време, когато сме залети от информация, ние държим нещата около нас да са по-простички и ясни. Продължаваме да записваме в съвсем малки студиа. Ние сме фенове на музиката, която правим и не държим на всяка цена албумите ни да имат грандиозен успех. Въпреки че, ако някое списание се обади и искат отново да сме на корицата му – не бихме отказали, хаха!

След повече от две десетилетия заедно, по какъв начин са се променили отношенията в групата? Има ли промяна в подхода ви към музиката?

Технологията ни предостави много нови възможности за създаването на музика. Продуцирахме албума самостоятелно и за това много ни помогнаха програмите, които ползвахме в студиото. Колкото до отношенията в групата – винаги са се налагали компромиси. Ако не искаш да ги правиш и не смяташ, че те са нужни – то тогава е най-добре човек да започне да се развива самостоятелно. Едно от най-впечатляващите неща от това да си част от група, е начинът, по който една малка идея става голяма. Измисляш нещо, а резултатът е съвсем друг и винаги по-добър.

Липсва ли ви медийното внимание от 90-те години?

Групата съществува преди да има внимание към нея, съществува успешно и по време на него, продължаваме да съществуваме и след като то отмина. Така че, как да го кажа…

Не ви липсва, тъй като никога не сте го очаквали?

Да, точно така. Разбира се, това беше част от кариерата ни, която ни харесваше, макар че като цяло бяхме малко безразлични към нея тогава. Едно от хубавите неща да си в мейнстрийма е, че музиката ти става достъпна за много хора. Някои групи са казвали, че за тях сме вдъхновение, което е страхотно. Но широката известност не ми липсва. Не че имам против да се върне.

На 16 септември ще направите втория си концерт в България, а от първия ви изминаха 13 години. Какво си спомняте от него?

Винаги се радваме, когато имаме възможността да посещаваме страни, в които не сме били или в които идваме съвсем рядко. Едно от нещата, които си спомням ясно от предишния ни концерт в България е, че хората бяха истински и неподправено развълнувани да ни видят! Беше толкова различно от концертите в Англия или Германия, където са ни гледали толкова много пъти.

И мисля, че разбирам това. Всички сме от Северна Ирландия и през Белфаст не минаваха много групи. Когато дойдеше известно име, за нас беше голямо събитие.

Какво може да очакваме от участието ви на On! Fest (4G)?

Наскоро имахме концерт в Белгия, на който изпълнихме две песни от новия албум. Вероятно ще изпеем песни от първите ни албуми, но ще се опитаме да комбинираме старо и ново. Няма да изпадаме в крайности и да свирим само познати или само непознати неща. Все още не знаем колко време ще имаме на разположение, но вероятно ще свирим час и половина.

Страхотно е, че Napalm Death са също на фестивала, големи фенове сме им, така че очакваме събитието в София с голям интерес!

Светослав Тодоров

Материалът е първоначално публикуван в dnevnik.bg