Новият албум на канадската група Broken Social Scene излизa на 4ти май. Като изключим соловите проекти на основателите на групата, Кевин и Брендън, Forgiveness Rock Record се появява след 5 годишно отсъствие. Пилотният сънгъл World Sick бе пуснат на официалния им сайт за свободно [...]]]> 6

we hate your hate

Новият албум на канадската група Broken Social Scene излизa на 4ти май. Като изключим соловите проекти на основателите на групата, Кевин и Брендън, Forgiveness Rock Record се появява след 5 годишно отсъствие. Пилотният сънгъл World Sick бе пуснат на официалния им сайт за свободно теглене.

Групата обяви концерти в Щатите, Канада, Европа и на Острова, както и участия в няколко фестивала. Най-близкият засега е хърватският inmusic.

oт Асето Джамбазова

Когато една музикална вълна си отива, повечето от вчерашните герои сякаш заживяват в клетка, която доскоро всъщност е била техен дом.Една малка част успяват да се преборят с промените, да станат част от тях и да запазят мястото си сред лидерите. Но има [...]]]> 5

And now the game is changing, and now the rules are thrown away…

Когато една музикална вълна си отива, повечето от вчерашните герои сякаш заживяват в клетка, която доскоро всъщност е била техен дом.Една малка част успяват да се преборят с промените, да станат част от тях и да запазят мястото си сред лидерите. Но има и трета възможна развръзка, която публиката често забравя, тъй като рядко й се напомня: да отхвърлиш тенденциите на настоящето, създавайки твое си време, което само ти си определяш как да тече, където сам определяш правилата.

Това е в сила за Брет Андерсън, чиято солова кариера търпи постоянни удари от пресата, но това по никакъв начин не го спря да издаде три албума за три години, всеки един с различна концепция, която никой не е очаквал да види от човекът, написал някога песен като ‘Lazy’.

След разпадането на Suede през 2003-та, дошло по време на записи на нови песни, след разформироването на The Tears, също случило се насред амбициозни планове за втори албум, Андерсън усети нуждата от създаването на нещо стабилно и без колебания, което да зависи единствено от него и да парира част от стереотипните очаквания на публиката.

Така се роди едноименния солов албум от 2007-ма, последван от записания за две седмици, единствено с пиано и виола ‘Wilderness’. С него бившият фронтмен на Suede стартира и собствения си лейбъл, с който творческата свобода вече бе разгърната напълно. Но през есента на 2009-та беше създаден албумът, който действително доказа, че наистина няма за какво да съжаляваме, че звярът е бил опитоме, макар и в случея, само между стените на студиото. Освен изключително красив в малките си детайли, ‘Slow Attack’  е и изключително точен и фокусиран върху същността си – в него няма пълнежи, няма излишни елементи, той е обикновен, когато идеята го изисква и богат, когато е необходимо. Докато първият албум звучеше на места недокрай развит, вторият в определени моменти твърде минималистичен, новият проект, отначало започнат с намерението да е инструментален, напълно разтваря крилата си. За този ефект голяма роля има абсолютната новост в музиката на Брет – използването на духови инструменти, до голяма степен идея на Лио Ейбрахамс, работил преди това с Ник Кейв, Брайън Ино и др. Не е трудно да различим и влиянието на късните Talk Talk, най-вече в свободата да оставиш звука да се развива в каквато посока си поиска, дори и това да означава продължителен флирт с тишината. А песни като ‘Hymn‘, ‘The Hunted‘, ‘The Swans‘ и ‘Ashes of Us’ доказват, че старите поп инстинкти не са съвсем забравени.

Oще преди да е стартирало турнето към ‘Slow Attack’, Брет Андерсън влезе в студио за четвъртия си албум с идеята всяка песен да е родена от импровизация. По същото време се обяви и изненадващия реюниън на Suede на 24-ти март в легендарната Royal Albert Hall, част от инициативата Teenage Cancer Trust, създадена от Роджър Далтри (The Whо). Тазгодишно издание включва още Depeche Mode, Ноел Галахър, Them Crooked Vultures и самите The Who. Всички приходи от вече разпродадения концерт ще отидат за лечението на деца, болни от рак, а Suede ще излязат на сцената в състава си от периода 1994-2000, родил ‘Coming Up’ и ‘Head Music’.

Ако трябва да погледнем няколко години назад, сякаш ролята на Джон Хърт в последния клип на Suede – ‘Attitude‘, беше като намек на бъдещето на Брет Андерсън – сваляне на грима, отхвърляне на чуждите роли, но някъде в себе си – още носещ дяволското у себе си. И когато трябва, то излиза наяве.

от Светослав Тодоров (The Fein)

Годината започна повече от динамично за Алън Уайлдър. След анонсирането на „Selected“, антологията, която ще събере избрани моменти от простиращото се в над две десетилетия съществуване на проекта му Recoil, последва изненадващата новина за предстоящото му турне, а пикът беше достигнат, когато прекаралият 13 години в Depeche Mode мултиинструменталист се качи на една [...]]]> 3

Годината започна повече от динамично за Алън Уайлдър. След анонсирането на „Selected“, антологията, която ще събере избрани моменти от простиращото се в над две десетилетия съществуване на проекта му Recoil, последва изненадващата новина за предстоящото му турне, а пикът беше достигнат, когато прекаралият 13 години в Depeche Mode мултиинструменталист се качи на една сцена с бившата си група за първи път от 1994-та година насам, по време на благотворителния им концерт в Royal Albert Hall.

Дори и нищо от това да не се беше случило, интервю с Алън Уайлдър винаги би било интересно – заради уникалния с творческата си свобода проект Recoil, доказващ, че само Уайлдър може да подреди хармонично подобен хаос от стилове, заради онези години, когато Depeche Mode покориха безбройни върхове и сърца, заради уникалния му поглед към детайлите, вдъхновен колкото от класическото му музикално образование, толкова и от неговата ненамерила граници фантазия.

Специално за  Indioteque  и depeche-mode.org – Алън Уайлдър. А авторът на интервюто отива да изпуши най-приятната си цигара досега…

Сборен албум от Recoil беше по-скоро неочакван ход. Обикновено такъв тип албуми подсказват или намерение за прощаване с музиката, или оставяне на миналото назад, за да се направи път на новото началото. Кое е от двете е по-близо до причината „Selected“ да бъде издаден сега?

Нито едно от двете всъщност – беше просто удобно време за подобна идея, тъй като проектът стана на 25 години, а и в момента нямам готов албум с нов материал. Последните две години бяха трудни за мен в личен план, така че компилацията идва в правилния момент по отношение на задържане на проекта като активен, а също така вълнението около това да го представя на живо е голямо.

За първи път ще извадиш музиката на Recoil от студиото. Можеш ли да ни разкажеш повече за формата на събитията от турнето, тъй като беше уточнено, че те няма да бъдат типични концерти?

Това, по което работим е аудио-визуална презентация на Recoil. Няма да има група на сцената, но с реализирането на идеята са обвързани четирима режисьори, има и много неща, които сме подготвили с Пол Кендъл (бел.- дългогодишен сътрудник на Алън и работил по записването „Violator“ и „Songs of Faith and Devotion“ на DM). За останалото – елате и ще разберете сами :)

Може ли да се каже, че release партитата около издаването на Subhuman, срещите с феновете и всички емоции около тях, бяха като индикация, че ако се организира нещо на по-голямо ниво, то ще бъде желано и топло прието от публиката?

Да, имаш право за това. Всичко беше толкова прекрасно на партитата в Берлин, Прага и Москва, че ми се искаше да направя повече този път – но не просто да раздавам автографи, а да направя нещо специално, което да бъде оценено също толкова добре. Разбира се, все още ми се иска да бъда близо до хората, да се запознавам и здрависвам с тях, и т.н. За мен тези изяви трябва да бъдат „събития“ с интересни гости и други артисти, вместо просто „концерти“ за отбиване на номера.

В специалното издание на „Selected“ има нова версия на „Strange Hours“, създадена съвместно с The Black Ships, новият проект на Ник Маккейб и Саймън Джоунс от The Verve. Как се случи тази колаборация?

Посредством Давид Роси, който също е член на The Black Ships. Познавам го от работата му в Goldfrapp и той ми обясни за проекта му с хората от The Verve. Той също така участва и със самостоятелен ремикс в „Selected“.

Избирайки и преработвайки песните за компилацията, имаше ли такива, които в процеса на работа си преоценил и сега гледаш на тях под друг ъгъл?

Мисля, че да. Беше приятно изживяване да ги изслушам отново и да им придавам по-минималистични аранжименти за турнето. Добър пример за това е „Want“, която с времето оценявам все повече. Когато записвах „Liquid“, дори се колебаех дали да я включа в албума, а сега тя даже е в компилацията. Превърна ми се в личен фаворит от песните, които записахме с Никол Блекман. Също така, беше страхотно да слушам отново гласа на Саманта Коербел, която мисля, че е много подценена като лирик/поетеса. Нейните стихове са отлични.

Как твоето композиране и работни методи са се променили от времето на Bloodline (1992) до днес?

Предполагам сега съм много по-уверен, внимателен и фокусиран, както и по-малко вманиачен и повлиян от Kraftwerk. И въпреки че харесвам електрониката, това е най-малкият елемент от всичко, което правя. Технологията винаги е интересна и обичам всички помощни инструменти да са ми под ръка, но в днешни дни емоционалната същина на песните означава много повече за мен.

В интервю около „Subhuman“ периода, казваш, че вече не се възприемаш като част от електронната сцена – това означава ли, че след блус залитанията в последния албум, ще има дори по-изненадващи стилови завои, които публиката не е чувала досега в Recoil?

Нямам определени принципи относно това. Просто работя с необременено от нищо съзнание и следвам накъде то ще ме отведе.

Да, беше прекрасен ден, както и да го погледнеш. Беше чудесно отново да разговарям с Мартин, Флеч и Дейв, както и другите от екипа. Някои хора може да си мислят, че „томахавките са заровени“, но от моя гледна точка никога не е имало лоши чувства, въпреки че от доста време не бяхме влизали в контакт. Бях изключително впечатлен от погледът на Мартин върху нещата и начина му на мислене – изглеждаше много енергичен и съсредоточен. Мисля, че това има общо с отказването му от алкохола :)

„Somebody“ беше без съмнение страхотен избор за изпълнение – дискретно, но внушително, както самата песен. Как беше решено тя да е песента, която да изпълните заедно?

Беше решение на Depeche Mode и до голяма степен предвидимо, тъй като нямахме много време да репетираме.

Два дни по-късно, на следващия им концерт в Лондон си бил забелязан сред публиката с Гари Нюмън, който заедно с Трент Резнър е един от най-мечтаните музиканти, които някой ден да се появят като гост-вокалисти в Recoil. Можеш ли да си се представиш в студиото с тях и резултата от работата ви?

По-скоро не, въпреки че сме близки приятели с него и Гемма (съпругата му). Тъй като те са на почти всеки концерт на Depeche Mode в Лондон, не беше изненадващо, че ги видях там. Поканих Гари да бъде DJ на една от датите в турнето и той има голямо желание, но ще видим как ще разработим графика. А и му предстои турне по същото време, което също е проблем. За другите специални гости – следете официалния сайт.

Музиката на Recoil често е описвана като „саундтрак към филм, който не съществува“. Имал ли си някога предложение да напишеш музика към филм и желание да композираш в подобна насока?

Всъщност наскоро имах съвместна работа по един предстоящ филм, за който снимките още не са приключили. Името му е  “Dark Bridge“, а режисьорът е Марсело вон Шварц. Скоро ще има повече информация за това. Музиката на Recoil по някакъв естествен начин винаги е била синематична, така че това е нещо, което винаги ще ме интересува.

В твоята статия „Music for the Masses – I Think Not“ за Side-Line, изразяваш страховете си, че отношенията ти с Mute Records може да приключат заради начина, по който музикалната индустрия се развива. Две години по-късно, смяташ ли, че мястото ти там е още нестабилно или климатът се е подобрил?

Нещата в Mute се променят към по-добро. Въпреки че все още е под шапката на EMI, лейбълът отново се завръща към начина си на функциониране, когато беше независима компания. Трябва да изчакаме и да видим как ще се развие всичко, но знаците са окуражителни и се чувствам много по-сигурен за бъдещето, отколкото преди две години. Мисля, че Даниел Милър добре предвижда променящите се тенденции в индустрията, опитвайки се да остане с един ход напред пред другите.

Можеш ли да ни споделиш твой спомен от периода ти с Depeche Mode, който винаги те кара да се усмихнеш искрено?

Първият такъв спомен, който ми идва на ум е от концерта ни в Сантияго, Чили, през 1994-та, част от Devotional турнето. Не мисля, че през целия си живот съм бил толкова изплашен!Бяхме карани от двама пияни космати шофьори в превозно средство, в което нямаше прозорци. По едно време те прегазиха куче и се смяха истерично за това през цялото време. По пътя минахме покрай горящи магазини, подпалени от двеста хиляди футболни фенове, вдигнали се на бунт. Когато пристигнахме за концерта, бяхме посрещнати от въоръжена до зъби охрана, докато организаторът се караше на висок глас с някакви хора, тъй като беше продал правата за промотирането на десет различни компании, въпреки че бяхме забранили рекламиране вътре в залата. След като стигнахме живи до сцената, станах свидетел на без съмнение най-внушителната публика, пред която съм излизал. Все пак не съжалявах, че трябваше да отпътувам на следващия ден, особено след още един уклончив разговор с онзи промоутър. Мисля, че все пак взехме някакви пари от концерта, макар че бях щастлив, че просто си тръгнах жив.

Има много хора в България, които са привързани към музиката на Depeche Mode и Recoil, има ли нещо, което би искал да им кажеш?

За съжаление, въпреки че организирахме много дати из Европа, не успяхме да уредим събитие в България. Надявам се няма да приемете това като някакво пристрастие, тъй като уважавам феновете от всяка една страна. Така че ви благодаря за подкрепата и се надявам, че част от вас ще имат възможността да пътуват до някой от градовете, в които ще бъдем.

от Светослав Тодоров (The Fein)

(Дейвид Боуи)

Когато историята ще се обръща към първото десетилетие на 21-ви век, това винаги ще поражда смесени чувства. За много хора революцията вече не витае във въздуха, заменена е от посредствеността. Съвременната музиката е в криза, отдавна не е изкуство, а просто индустрия, фон на ежедневието, забавление [...]]]> 10

Tomorrow is for those who can hear it coming.

(Дейвид Боуи)

Когато историята ще се обръща към първото десетилетие на 21-ви век, това винаги ще поражда смесени чувства. За много хора революцията вече не витае във въздуха, заменена е от посредствеността. Съвременната музиката е в криза, отдавна не е изкуство, а просто индустрия, фон на ежедневието, забавление за забавените в развитието си. Не малко са на мнение, че няма нищо създадено през последните години, което да е запомнящо се, иновативно, което да има силата да променя. Но това са глупости и слуховете за смъртта на музиката са силно преувеличени.

Не мисля, че качеството през годините се е променяло към по-добро или по-лошо, то се изменя по формата, позицията, визията си, останалото е силно субективно. Начините да откриваш музика вече не са същите и хората, които не са си направили труда да ги проследят, гледат на старите си дискове като ловни трофеи, остават в ‘комфортната’ позиция да са част от ‘златното’ минало, оплювано също толкова ревниво от предишното поколение и с винаги песимистичен поглед към героите на настоящето. Но тя, Музиката, си остава там по един или друг начин, независимо колко усърдно някои се опитват да я поставят във времева рамка.  Да, днес е по-трудно да отсееш качественото, твърде много ужасни неща ни заливат отвсякъде, трябва да се ровиш повече в калта, за да намериш диамантите, но още си заслужава. Още блестят ярко и когато го правят нищо друго няма значение.

С многобройните си жанрови revival-и десетилетието се оформи като ретроспективно на предишните. Но това не бива да се тълкува като липса на оригиналност, тъй като сякаш точно това предаде една особено чаровна хаотичност на съвременната сцена, лишавайки я от твърди жанрови определения и в която можеш да откриеш себе си на различни места и по неподозирани начини, да доловиш нещо отпреди десетилетия, което после да разучиш. Никога преди похватите на различните стилове през годините не са се смесвали толкова хармонично. Музиката още притежава простичкото и същевременно неразгадаемо свойство, което я прави животоспасяваща за онези, които един ден в стаята си са си дали сметка, че нещо трябва да се промени и те ще бъдат част от тези реформи.

Това беше десетилетието на недооценените, а дали следващото ще отвори широко затворените очи на онази част от публиката, застаналата някъде в тъмното? Да, но само ако преди това тя се осмели на излезе на светло.

от Светослав Тодоров (The Fein)

„Целта ми е да провокирам, да променям, да изкарвам хората от това латентно състояние на блажен идиотизъм, в което те масово са изпаднали.“
(Димитър Паскалев)

Това интервю е начална стъпка [...]]]> 7

„Целта ми е да провокирам, да променям, да изкарвам хората от това латентно състояние на блажен идиотизъм, в което те масово са изпаднали.“
(Димитър Паскалев)

Това интервю е начална стъпка към изграждането на поредица от специални материали, които ще бъдат част от предстоящия сайт на Indioteque. Запланувано е в него да има секция, в която следващите интервюта да намерят мястото си, а дотогава, ето го и първият подобен материал, в който ви представяме основателя на Davvid Project и бивш член на Стейн – Димитър Паскалев.

Поводът за срещата с Димитър Паскалев в уютното звукозаписно студио на Vitality Music беше предстоящия втори албум на Davvid Project, както и възможността да се припомнят събитията около първия – ‘Inside’ (2004), един от малкото български албуми, издадени без компромиси в качеството и концепцията, пълноценен както като звук, така и като визия. Може би заради това създателите му го описват като ‘дълбоко и интензивно себеусещане’. Границите им са сякаш условни, което може би идва и от влиянията – във Facebook профила на Димитър можем да видим музика от Франц Лист и Вагнер, редом до песни на Depeche Mode и Nine Inch Nails.

Но нямаше как разговорът да се ограничи само до творението на Паскалев и Татяна Йосифова. Когато говориш с човек, който е минал по пътя от театралните саундтраци до алтернативното явление Стейн, междувременно през Авеню, Милена, Исихия,Анимационерите и много други, няма как темите да не се вливат една в друга. И тъй като писането няма особени постижения в характеризирането на усмивката, редно е да се каже, че всичко премина с един позитивен тон, макар и на места думите да звучат песимистично по отношение на света около нас. След кратък разговор за новия албум на Дейвид Силвиън, в студиото сред листите с текстове, вече сме готови да започнем.

Специално за Indioteque: Димитър Паскалев и Davvid Project, Стейн, работата му с други изпълнители и групи, и за музиката като едно голямо цяло, в което, както добре знаем, е винаги приятно, но и леко болезнено да се изгубиш.

Какво те провокира да тръгнеш по пътя на музиката, кое даде началния тласък?

Връщаш ме много назад. От малък исках да свиря на пиано, може би от тригодишен. Това се случи благодарение на един мой чичо, братовчед на баща ми, който е бил на гости у нас и тогава аз съм се заслушал в някаква супер изтрещяла музика по радиото, в смисъл камерна музика, някакви експерисионизми. И съм бил в захлас. Сменяли са станциите умишлено, за да видят дали ще я намеря, при което аз съм намирал същата станция и съм слушал. Като дете – идиотче. След това са ме попитали какво чувам и съвсем по детски съм обяснявал за разни поточета и птички. Тогава чичо ми казал: „Това дете директно трябва да се запише на инструмент!“ И така започнах да свиря на пиано. В онези години, в този период, когато сме съвсем малки, всичко е страшно несъзнателно. Махалото се клати и опознаваме света. Всичко е много свързано и с класическата музика, с която първо започнах да се занимавам. Композирам от доста малък, вероятно от 12 годишен, като се започна именно от класическите неща и се премина през какво ли не. Това е и един от начините да опознаем света, да разберем какво искаме, как да го постигнем, с какви похвати. Иначе много бързо се изчерпваме. Ако си решил да правиш музика и се насочиш към само един стил, стигаш до третия албум и свършваш. Нещата трябва постепенно да се надграждат…

…иначе се получава едно разтягане на вече постигнатото…

Точно, целта не е толкова да се направи парче, а как да изкажа изживяването, което искам да представя, защото аз в този момент се чувствам така, и светът е такъв, и имам нещо да кажа. А не просто да напиша песен и да нямам какво да кажа, което е доста голям проблем в съвременната музика.

В сайта на Davvid Project пише, че това е музика, която е направена с чисто сърце. Това ли е най-важното, когато създаваш музика, дори когато има определени очаквания от публиката? Има ли нужда човек да прави компромиси със себе си заради нея?

Не, няма смисъл да се правят компромиси. Какво от това като тя има други очаквания? Това е най-големият проблем в тази държава и мисля, че винаги е бил. „Да, ама не“ беше казал един човек, който е представител на едно поколение, което аз много харесвам, от 30-те години на миналия век. Когато страни като Германия и Франция са били много по-близо до нас. А сега духът на този народ страда, той е душевноболен. Това е за мен истината. Тук всички искат да се харесат, на всяка цена. Това е най-тъпото нещо, което човек може да иска, тъй като той трябва да знае, че за всичко си има аудитория и зависи от нивото на всеки един човек. Не искам музиката, която правя да се харесва от хора, които слушат някакъв лигав поп. И се радвам, че не се харесва от тях. Целта ми е да провокирам, да променям, да изкарвам хората от това латентно състояние на блажен идиотизъм, в което те масово са изпаднали. Този народ е изгубил усещане за истинското, той бърка рекламата с изкуството, забавлението с изкуството. Това е много порочно. Получава се тотален бълвоч. Проблемът тук е естетически.

Когато Inside излезе на българския пазар, той беше забелязан най-вече от тези меломани, които обичат да ровят по-надълбоко. Но в общ план, сякаш не достигна напълно до целия спектър от хора, до които можеше да достигне. Това обезкуражили ви или имаше достатъчно причини този период да остане като успешен за вас, без разочарования от реакции или продажби?

В никакъв случай не сме били разочаровани. Нас ни интересуваше този албум да достигне до хората, които имат нужда от него. Най-малкото някой от нас иска да бъде популярен, поредното нещо, наречено звезда, което е тотално порочно. Мисля, че нито един човек, който има желанието да прави нещо стойностно, не иска да бъде по медиите, по тия смешни предавания, да е част от тази манипулация на телевизите, които са си плюли в устата и това е. Иначе тогава не успяхме да направим клип, но мисля, че така е по-добре, тъй като по този начин песните се възприемат цялостно. Вярно е, че музика без клип няма как, но това вече няма такова значение, тъй като съществуват клипове снимани с телефон, с ужасно качество, не е като преди десет години, когато се снимаше със страхотни камери и страхотно качество. Много се промениха нещата от времето, когато бях със Стейн. Дано с втория албум да достигнем до повече хора, които имат нужда от него…

…то ако нямаш потребност да слушаш такава музика, тя няма и да ти повлияе…

Точно. Иначе другото е мода, смешно е…този въпрос всеки си го задава, но колкото по-бързо го изтласка от себе си, толкова по-добре…ужасно е, представи си какво става в главата на тези хора…но какво означава точно мода, особено в България? Какво означава в Англия или в Италия, и какво тук?

Има и объркване кое да се възприема като мода, дали това от телевизора, дали от другаде…

Да, проблемът е, че те възприемат се предимно това. А на запад се създават общества, които са още живи, съставени от по-нормални хора с по-нормални потребности, а тук всичко трябва да бъде…пошло е…трагично е…но го казвам с усмивка, хаха!

Как се намерихте с Татяна? Какво у нея те накара да решиш, че тя е точният човек, с когото искаш да реализираш Davvid Project?

Стана съвсем случайно. Продуцирах Исихия, когато се запознах с нея. Впечатлих се от тембъра й. Тя пееше в едно парче от албума, което беше с едни изключителни келтски напеви. Аз имах вече доста записани неща и й казах ‘Ела да опиташ някои песни’. Тя дойде в домашното ми студио, хареса много идеите и разбрах, че това е, което съм търсил. Видях един студен глас, но студен само на пръв поглед, всъщност студен може би не е думата…изключителен тембър, леко метален и същевременно не просташки емоционален…с една скрита емоция, много силна, но е скрита…леко е дистанцирана, но това я прави по-скъпа.

…като нещо, което провокира да го разучиш…

Да, за това става въпрос. Отделно, че е въздействащ или поне на мен ми въздейства отстрани. Имах няколко песни тогава, след това написах още и…завършихме албума.

Изглежда всичко е станало бързо, то като ги е имало идеите…

Да, по-скоро проблемът беше в самия звукозапис. Тук няма такива продуценти, както навън. Като Флъд, който работи с Depeche Mode, с U2, или Даниел Ланоа, хора, които са в този ресор. Не знаеш към кого да се обърнеш. Още когато започнахме с Davvid, нямаше такива хора наоколо, нямаше нещо по-криво, нещо по… ние дори бяхме доволни само музиката ни да звучи добре записана. Вече не можеш да си само един композитор, станахме и тонрежисьори, и продуценти. Както например аз съм продуцирал трите албума на Авеню, след това Анимационерите, Ирина Флорин, доста хора.

Това е и сякаш начинът, ако искаш да се издържаш като музикант…

Да, при тази липса на пазар, с тези седем милиона застаряващи хора, обезсмисля се всичко. Остава ти да го правиш за себе си, за тези хора, които се чувстват като теб…това е, това е единственото.

Една от песните в ‘Inside’ се казва ‘Song For Freedom’ – колко важна и колко опасна е свободата за музиканта? Може ли тя да е нож с две остриета?

Да, но то няма значение дали става въпрос точно за музикант. Това е нещо, което носиш вътре в теб. Да махнеш всички догми от себе си. При израстването си, човек преминава през най-различни изживявания, състояния на духа. Всичко това е привидно, за да може той да осъзнае по-бързо и по-дълбоко себе си. Както през различните периоди от живота на човек, ние съзнаваме едни и същи неща, но в различна дълбочина. Имаме свободата като естествен порив, но от хората си зависи до къде ще стигне. Ако искат много да се харесат, свободата си отива. Така че, това е много лично изживяване и индивидуално за всеки един, но е много важно да се изчистиш всичко, което е като поза, дори да е несъзнателно. Нещо, взето от герой от книга, от филм, от живота…колкото повече си ‘ти’, толкова повече можеш да кажеш ‘аз съм’. А това те прави много свободен.

В звученето на ‘Inside’ има доста интересна смесица от стилове и влияния, която създава някаква мистика около това как би се развило звученето на Davvid. Каква ще бъде насоката на следващия албум и какво можеш да ни разкажеш за него?

Честно казано не знам…мога да ти пусна песен от него, ако искаш?

С радост!

Това е от песните, които още не са мастерирани…но мисля, че горе-долу ще добиеш представа…

(…)

Звучи по-твърдо, по-електронно…

Да…ами…не…

…или не разделяш направеното като ‘това е по-твърдо, това по-меко, това е по-различно от…’ и т.н.

То само се ражда, като картина. Скиташ някъде из цветовете и оттам нататък намираш оптималния вариант, независимо дали ще е 50 % акустика или 50% електроника. Няма значение. Не е планирано. Но все пак гледаш да му вкараш някаква концепция, за да стане едно цяло. Иначе ще има изненади…ще има песни от 13-ти век! Странно ще е…

Всъщност напоследък има някаква тенденция към завръщане на средновековните елементи. Стинг и Пи Джей Харви записаха подобни албуми…

Това е по-скоро начин да се разбере времето. То тече само в нашите глави. Реално време за мен няма. Представи си как би ни протекъл живота, ако не живеехме спрямо грегорианския календар, а спрямо друг, примерно този на маите. Сами си определяме времето, казваме си  ’То трябва да тече по този начин’. Но доколко е вярно това, доколко сме добри астрономи и колко добре изчисляваме всички тези цифри…никой не знае.

Всички сме свидетели колко бързо се променя музикалния климат. Според някои дори албумът е загубил актуалността си като творческа форма. Смяташ ли, че той е все още подходящият начин, по който музиката на Davvid да бъде представяна?

То самата индустрия няма нищо общо с това, което беше през 90-те години, когато е имало такива баснословни продажби. Вече има дигитално разпространение, което бие по доходи физическото. Какво значение има дали музиката ще е на чип или ще я изтегля легално? Отделно нелегалния mp3 пазар съсипа всичко, особено в тази държава, която е в тотален колапс за мен. Тук нещата са породени от чиста незаинтересованост, никой няма нужда от музика. ‘За какво трябва да давам пари за това? Каква е тая абстракция.’

…или ‘О, това ще ме депресира..’

Да, инфантилното мислене ‘Това ме прави щастлив’ и ‘Това ме депресира’. Никой не търси тези състояния, които за мен са най-ценни и най-важни, когато изпитваш лека тъга и радост. Красивите състояния. Другите неща са крайности. Но много малко хора са с тази развита чувствителност, а и самата цивилизация сякаш иска те да се отдръпват и им казва „Ти си слаб!“ И се създават стереотипи, модели на мислене, хората ги приемат, без да се съпротивляват.

Те може би не се съпротивляват, тъй като не виждат алтернатива или не са научени да я виждат…

Да, те така са свикнали. Не са пробвали да видят какво има вътре в тях. Тях ги е страх да останат сами, защото медиите налагат ‘ако си сам вкъщи, ти си самотник’. Само какъв bad image е да си ‘самотен’! Всички ще те сочат с пръст и ще си казват ‘Той е самотен’. Това е смешно…нали знаеш, манипулацията е основана на страха. Страхът да не бъдеш модерен, да си аутсайдер. Това е супер смешно, а хората не го осъзнават, дори не осъзнават как следват това като модел на мислене.

Наградени сте за саундтрак към куклена постановка…

А, да, това е за пиесата на една приятелка на Татяна, тя е куклен режисьор, много добър. Аз преди това бях писал за театрални постановки. И набързо спретнахме една музика…която се оказа, че спечелила, ние дори не знаехме!

Има ли разлика да пишеш за деца и да пишеш за възрастни, или разликата е само в играчките им?

Точно! Няма никаква разлика. Това е нещо останало от соц времената, че като е за деца, трябва да е инфантилно. Напротив, даже те са много по-отворени, по-искрени, а възрастните в един момент загрубяват. Отношението трябва да е съвсем сериозно, не трябва да се щадят, децата са много силни.

Смяташ ли, че Стейн изпълниха своята мисия и потенциал за времето си и според теб, те могат ли да имат място в настоящето?

Стейн беше като лаборатория за звук, експериментирахме по всякакви начини, правили сме какви ли не чудеса. И някак си нещата станаха естествено. Събрахме се много личности, които можехме да правим музика отделно един от друг. В един момент, когато това нещо е на куп, то няма как да просъществува без някакъв бизнес, а в България слушателите сякаш се стреснаха от тези звуци…

Тогава бях много малък, но си спомням, че Гепи беше казал нещо от рода на „Стейн ще се съберат, когато нещата в България се оправят…“. В тази връзка ли беше казано това?

Мисля, че да. Но човек не бива да казва, че това не би се случило един ден. Поне в този период всеки си има някакъв бизнес, занимание, което си върви. Иначе сме приятели, чуваме се постоянно. Това, което правихме със Стейн се получаваше страхотно. Тези, които са били на наши концерти могат да кажат какво въздействие е имало, какво беше групата. Но емоционалността на хората тук е една мелодраматична и когато пуснеш нещо по-грубо, с някакъв друг похват на изказ…прекалено консервативен народ. Казваш му да опита нещо различно, но той държи на своето. Не е любознателен. Стои си някъде и не мърда оттам. Когато живях за 3-4 месеца във Виена, виждах как хората са едно цяло със себе си, едно цяло с начина, по който изглеждат, излъчват. Човекът кара колата, която отива на начина, по който изглежда. И всичко около него показва пълна хармония с душевността му. А не примерно някое земноводно да кара скъпа кола. Нещата са много по-плавни, самият манталитет е друг.

А ако бяхте продължили? Нямаше ли стената да се разруши?

Не, не мисля. Тогава бяхме три групи и бяхме приятели. Babyface Clan, Пиромания, които по-късно станаха Plastic Hi-Fi и ние. Непрекъснато правихме джемове, имаше жесток живот, страхотни концерти и участия. Но нито една от трите групи не успя да се наложи. Като имай предвид, че ние направихме най-големия компромис. Почнахме да пеем на български.

Работил си с толкова много имена от българската музика. От кои пазиш най-ценни спомени?

Честно да ти кажа не знам. Самия факт, че сме работили заедно и се получило е достатъчно. А и никога не се връщам да слушам неща, които съм направил. Просто не обичам, това е част от нашия път, един вид психотерапия. В един момент се получава. Така че всички по някакъв начин са ми….може би със Стейн. Имаме страхотни спомени, тогава имаше много концерти и много смешни ситуации, случки, много пътувахме. Имаше концертен живот и отделно това, че бяхме приятели с другите групи и постоянно бяхме заедно.

Питър Мърфи от Bauhaus беше казал в едно интервю, че когато издадеш песен, представиш я пред публиката, тя вече не е твоя, а нейна…вече не ти принадлежи, не я чувстваш като своя…

Така е, отделно, че когато правиш музика, ставаш шизофреник. Композираш, продуцираш, постоянно си сменяш мястото на човек, който иска да изкаже нещо и страничен слушател, нон-стоп. Това е много уморително, в един момент вече става рефлекс. Но действително след това има едно отдалечаване. Защото в следващия момент ти си друг. Много трудно е да смесваш, правиш го цел ден и на следващия се питаш „Къде са ми били ушите?“ Защото ти си сменил състоянието. Има един лаф, че няма смесено парче докрай. Казваш си „Това е, така съм се чувствал, перфектно е“, а след това….шизофренна ситуация.

Предстои ти концерт с Милена в Универсиада на 28-ми ноември по повод 25 годишнината й на сцената…

Да, ние [преди години] бяхме на едно турне [с нея]. Заедно с Митко Кърнев (D2) и Стефан (Попов, екс-Стейн, Gravity Co.), както и Стефан Германов, който е много добър басист и понастоящем се занимава с доста различни неща. Той може би няма да участва, но останалите трима ще свирим за две или три песни на Милена. Избрахме си разни неща, които и преди сме свирили, и…това е…тя искаше да се съберем всички, които сме работили заедно, приятели сме си от доста години…дори наскоро ходихме на гости при нея да уточним разни детайли. По-скоро е приятелско събиране, припомняне на спомени.

Можем ли да очакваме изяви на живо от Davvid?

Наскоро свирихме в БНР на Аларма Пънк Джаз Фест. Хубаво беше. На мен много ми харесва студиото на радиото, тъй като има добро оборудване, много добре акордирана зала, там се намира и един от най-хубавите рояли в България. Аз съм свирил на повечето такива в страната. Невероятен инструмент.

От доста време се опитваме самостоятелно да направим нещо, но е много трудно.

Полезни линкове:

http://www.davvidproject.com/information.html
http://www.myspace.com/davvidbg
http://www.last.fm/music/Davvid+project