Както вече писахме, на 8-ми май, събота, ще имаме удоволствие да чуем на живо една от най-енергичните и обещаващи групи на Балканите – създадените в Белград Repetitor. Триото идва по покана на Indioteque и The Barbarones, които също ще вземат участие на сцената на софийския клуб R.B.F. Ето и какво ни разказа вокалистът Борис Властелица в интервю [...]]]> 4

Както вече писахме, на 8-ми май, събота, ще имаме удоволствие да чуем на живо една от най-енергичните и обещаващи групи на Балканите – създадените в Белград Repetitor. Триото идва по покана на Indioteque и The Barbarones, които също ще вземат участие на сцената на софийския клуб R.B.F. Ето и какво ни разказа вокалистът Борис Властелица в интервю за Indioteque, чиято първа част публикуваме днес, а втората може да очаквате съвсем скоро.

Как започна всичко?

Милена и аз учихме в една и съща гимназия, и двамата слушахме неща като Ramones, The Stooges, The White Stripes. Забелязах, че тя има усет към ритъма и просто я попитах дали би искала да направим група, в която тя да бъде зад барабаните. Научихме се да свирим, като правихме кавъри на ранни песни на Ramones, а още в началото имахме и наши авторски. Намерихме и басист, но нещата не проработиха с него и той напусна. След това срещнахме Ана-Мария, която беше ориентирана към Nirvana, Sonic Youth, Pixies и никога не беше свирила на бас, но имаше желанието. И така се събрахме, започнахме да свирим и музиката просто се случи. Нарекохме се Repetitor и…ето ни и нас!

Как създавате песните си? Като отделни фрагменти, които доразвивате или всичко се случва отведнъж?

Песните ни са доста простички, така че, когато получим импулса за тях, те са вече нещо цялостно. След това нагласяме някои части допълнително, но това е нашият начин и затова не записваме стотици песни. Те се случват, когато всички свирим заедно в студиото, а не поотделно вкъщи. Което не е нещо лошо, но не е нашият начин.

В един толкова глобализиран свят, вие сте избрали да пеете на родния си език, вместо на английски. Защо сте решили да се изразявате изцяло на сръбски и няма ли това да създаде някаква езикова бариера между вас и публиката?

Никога не сме си задавали този въпрос. Никога не сме го разисквали. Просто искахме да пеем на езика, в който протичат нашите мисли. И това е родният език. Знам, че това може да се окаже бариера за публиката в чужбина, но лошият английски и източноевропейският акцент могат да създадат подобна стена също. Хората, които са ни видели на живо и не говорят сръбски, добре усещат емоциите, целият негативизъм в текстовете, отегчението, агресията, непримиряването с реалността на родното място, любовта, липсата на любов, нуждата от единство и т.н.

Много групи са вдъхновени от атмосферата на родните си градове. По какъв начин Белград ви провокира?

Да, в много отношения Белград е вдъхновяващ. Самият град е най-голямото вдъхновение на групата. Тук има много внушителна история на ъндърграунд и алтернативната култура, на рок-енд-рола, ню уейва, пънка, изкуството като цяло, особено през късните 70-те и ранните 80-те. Най-вече защото това беше най-големият град в бивша Югославия, която въпреки че беше комунистическа държава, беше все пак отворена към Запада и хората можеха да пътуват, да създават рок групи. И оттогава има много добри банди и рок сцената е жива, има и страхотни групи сега. И повечето от тях пеят на сръбски. Но това се забелязва, когато разровиш под повърхността. А на повърхността има поп-фолк музика, национализъм, футболно насилие, взривявания на чужди посолства и разбира се пропастта между богатите и бедните, която става все по-голяма и по-голяма. Предполагам, че не е по-различно в София, тъй като хората на Балканите си приличат много, а и не вярвам, че Европейският съюз е променил това особено.

Очаквайте втората част на интервюто утре!

от Светослав Тодоров

Гласът на Брендан Пери, бившата половина на мистичните Dead Can Dance, завладя препълнения 4KM на 28-ми март. Поредното събитие, организирано от Der Circle, се превърна в поредна сбъдната мечта за стотици. Час преди събитието, Пери намери време да отговори на няколко въпроса относно музиката си, носеща същата самобитност и изолираност от всичко излишно, [...]]]> 7

Гласът на Брендан Пери, бившата половина на мистичните Dead Can Dance, завладя препълнения 4KM на 28-ми март. Поредното събитие, организирано от Der Circle, се превърна в поредна сбъдната мечта за стотици. Час преди събитието, Пери намери време да отговори на няколко въпроса относно музиката си, носеща същата самобитност и изолираност от всичко излишно, каквато носи и самият той.

Докато ‘Eye of the Hunter’ е много личен и интимен албум, ‘Ark’ се очаква да е много по-глобален в посланията и тематиките си. Какво те провокира да направиш тази промяна?

Няколко неща: но основно духът на времето, това, което става във външния свят, в политически и екологични аспекти. Това оформи тематиката и лириките, усещането за драма в музиката.

‘Ark’ ще бъде по-близък до музиката на Dead Can Dance. Заради по-богатия звук на албума или има други нюанси, които го свързват с това, което си правил с Лиза Джерард?

‘Eye of the Hunter’ беше като една моя странност, показва една внушителна цикличност. Сам продуцирах и записах 80-85% от материала. Така че може да се каже, че това е моят свят. За разлика от ‘Ark’, този албум беше отклонение. Повече фолк и блус ориентиран, събра записи, правени в продължение на пет години. Беше…не точно експеримент, а…нещо, което ми се искаше да направя, във фолк-баладичния жанр, изследване в рамките на тази сфера, като връщане към това, което ме е дефинирало най-добре като музикант.

Заглавието свързано ли е с Ноевия ковчег (Noah’s Ark) или Кивота (Ark of Covenant)? Има ли религиозни препратки в песните?

Не, не точно, не е свързано с Кивота…

…какво има тогава в арката?

Една от най-ранните библейски истории е за човечеството, натоварено с отговорността да се вгледа в смисъла на живота, да може да извлече даровете му, да защити обитателите на земята, да бъде като постоянен пазител на света, да се отнася към него като нещо свещенно. Интересно е да свържем тематиката на албума така, погледнато от тази перспектива. Оригиналната история произлиза от Вавилонско време, не е еврейска история, датира от Стария Завет, от Книгата Битие. И след това кризата, през която светът преминава, и потопът, който се случва…

Има ли някаква промяна в усещането ти за песните в ‘Eye of the Hunter’, 11 години по-късно?

Не, не ги чувствам различни, тези песни живеят във вечността. Може би звучат различно, тъй като слухът ми се променя с годините. Да, звученето, отделните елементи в аранжимента и продукцията, но като цяло не, те са безсмъртни…съществуват цялостно, дори и без да мисля за музиката, няма нужда да я ‘чувам’.

Имаш два кавъра на Тим Бъкли (‘I Must Have Been Blind’ и ‘Dream Letter’ ) – какво те накара да запишеш тези песни?

Обичам това, което е направил Тим. Творчеството му е като основа, върху която да изследваш този баладично-трубадурски подход към композирането. Правейки кавър версии на негови песни е като възможност да надникна през ключалката. Той е бил много освободен в писането си…а и неговият диапазон, който е много предизвикателен и на свой ред предизвиква мен, моят регистър, да направя така, че да звучи цялостно, единствено с вокали и китара. Това беше основната причина и колкото повече работих по песните, толкова повече виждах в тях.

Казвал си, че не обичаш да работиш с други хора в студиото, но участваш в новия албум на Piano Magic (‘Ovations’). Как се случи да работиш с тях?

Това е изцяло тяхна песен. Бях нещо като гост-вокалист. Познавах Глен (бел.-Джонсън) от година и половина, и имах време да слушам песните му. Харесах това, което чух и установихме приятелски отношения. Всъщност не се бяхме срещали на живо, докато не се събрахме в студиото и не записахме двете песни (‘You Never Loved This City’ и ‘The Nightmare Goes On’).

Като по-млад си писал усилено поезия. Какво кара всеки ден да се занимаваш със създаване на музиката, а не с поезия или проза?

За мен това е едно и също. Музиката е поезия. И двете изискват в основата си диалогичност, която изследва човешките емоции, човешкото изразяване на чувства. И аз се чувствам като посланник на това, опитвам се да го обвържа с музиката, да си пасва като длан в ръкавица.  Музиката и лириката са вярни един на друг, начинът, по който изразяват чувствата.

Винаги си се вдъхновявал от класическата музика, но има ли нещо наскоро създадено, което да ти е повлияло?

По-скоро не. Може би по-модерните начини за правене на музика. Това, което слушам сега е музиката от 60-те и 70-те, която съм изпуснал тогава.  Много фолклор, доста психиделия. И също уърлд – например Харис Алекси, гръцка певица, може би я знаеш. Такъв тип музика…романтична.

С какво асоциираш България, културно?

Ами…Мистериите на Българските гласове! (усмихва се)…но България…не мога да си я представя визуално…за първи път съм тук. Интересно е да видя архитектурата, доколко прилича на европейската, какви са влиянията. Тук е като един културен миш-маш от…Хабсбургската империя, Русия естествено, Сталин…може би тези дървени къщи, това е по-характерно за България.  Но не мога да видя нещо типично българско в София,  може би го има в околностите.

от Светослав Тодоров (The Fein)

Снимки: Тихомир Рачев

‘Разочарова ме. Очаквах да литнеш!‘ – е казал Димитър Паскалев от Bluba Lu на Рони, появила се на сцената на софийския Модерен театър с огромни крила. Преди няколко години двамата участваха в един от най-внушителните албуми в съвременната българската музика – ‘World Melancholy’ на Bluba Lu. Сега фокусът е отново върху Рони, [...]]]> 13

‘Разочарова ме. Очаквах да литнеш!‘ – е казал Димитър Паскалев от Bluba Lu на Рони, появила се на сцената на софийския Модерен театър с огромни крила. Преди няколко години двамата участваха в един от най-внушителните албуми в съвременната българската музика – ‘World Melancholy’ на Bluba Lu. Сега фокусът е отново върху Рони, но този път редом до нея е самата й група – Nasekomix. А всичко, което се случва около тях, ни кара да се замислим дали някой път издигането във въздуха няма да се случи наистина.

Името на Nasekomix от дълго време витае из българската музика, но след ‘Източни пиеси‘, където песните ‘Инжектирай ме с любов‘ и ‘Lady Song‘ имаха реален принос за емоционалността на филма и последвалото издаване на ‘Adam’s Bushes Eva’s Deep‘, музиката им излезе на повърхността с ударна сила. Албумът е вече с разпродаден тираж, на премиерата му в Бекстейдж над 150 души не бяха пуснати, заради двойно препълнения капацитет на клуба, последва разпродаване на всички 400 места в Модерния театър, участие с бившия член на Moloko Еди Стивънс в Народния театър. А какво ли предстои?

Специално за Indioteque – Андрония Попова:

Можеш ли да си спомниш момента, когато си усетила, че музиката ще изиграе определяща роля в твоя живот?

Музиката винаги ме е съпътствала. Трябва да съм благодарна на първите ми учители, защото са ме възпитали с любов към нея, не са ме пресирали. Имаше един момент, когато бях в Либия с наште за 4 години, тогава спрях да свиря. И страшно ми домъчня за учителката ми по пиано, по онзи начин, по който понякога ти е мъчно за баба ти. Обадих й се, но вече беше късно отново да се занимавам с пиано и да кандидатствам в музикалното училище. Но продължих да се готвя, докато дядо ми не почина. Изживях го много тежко и изоставих свиренето. Kато спреш за определен период, влизането във форма отново е много трудоемко.

Бях в 9-ти клас, когато изведнъж пожелах пак да се върна към музиката. Някак си като си го правил като малък, то ти става част от природата, не може току-така да го изоставиш. Какво друго мога да правя, освен да свиря на пиано и като свиря на пиано, какво пък друго да правя освен да отида в музикалното училище? А, ето, не можех. Тогава една приятелка ми казваше, че не трябва да се изоставям и ме кандърдиса за пеене…а аз дори в хора не съм била, само във фанфарния оркестър са ме взимали. И така започнах да се занимавам с пеене.

Как се чувстваш по-удобно – да пееш на английски или на български, или самата песен си избира на какъв език на бъде изпята?

Да, всичко си идва от песента. Оставяш го този креативен процес на волята, да се случи на български или на английски, може да му отива пък испански. Не се ограничаваме…

Имаше един период, когато групите като нас се чувстваха много обидени от това, че българските медии пускаха само песни на български. Едва ли не, не си българин, ако пееш на чужд език. А пък ние, все пак пак правим някаква музика, която е по-повлияна повече от западната. Така беше, докато се счупи гипса. Много хора от нашите среди не си представяха да пеят на български. На български пееха Петър Антонов, такива едни, които не са точно от „нашите“, които искаха непременно да станат хит в България. А ние имахме друга мотивация, не сме се целили да ни пуснат по БГ Радио. Имаше предразсъдъци както към английските текстове, така и към българските, но към различни групи хора.

Двете песни от ‘Източни пиеси’ (‘Инжектирай ме с любов’ и ‘Lady Song’) звучат като писани специално за филма, а всъщност те са създадени отделно. Какво би се получило, ако направите цялостен саундтрак и имали ли сте такива предложения?

Аз съм правила цял филмов саундтрак, който беше доста експериментален. Първият ми. За един документален филм на Зорница София (бел. – режисьорката на ‘Мила от Марс’) – ‘Смъртта и целия път обратно‘ (2005), като той някак му отиваше, влизаше във възможностите ми и представата на режисьорката какво иска да направя, каква музика си представя. Иначе ние да износим цяла музика за филм, ако не е в нашата област, не си представям да напишем нещо симфонично…примерно Междузвездни войни…но може и да можем!

‘Инжектирай ме с любов’ инжектира Nasekomix за този успех, енергия за него. Смяташ ли, че песните понякога имат пророческа сила?

Да. Абсолютно го мисля и много често ми се случва да го казвам. За мен пеенето си е вид омагьосване. Ако не си предвиждаш случките, може да ги предречеш така. Зависи и с каква вяра го правиш. Подобно е на природата на молитвата, както едно време наричанията – песен за събуждане, песен за нещо си. Това е много истинно. А специално за ‘Инжектирай ме с любов’…когато я правихме…вярвах, че е за забременяване…и забременях! Тя е писана преди много време, може би 5 години, даже повече. И претърпя много метаморфози оттогава.

Какво може да се каже, че изразяват текстовете ви – моментни емоции или по-цялостни истории?

Текстовете за преживяванията са малко по-метофорични, както казах, понякога се случва да предначертае нещо, което ще се случи и…обратното. Те не са само мои, а и на Марий Росен, и има много взаимодействие. Това са енергиите на много хора, които са събрани. Един подава, друг поема, и така.

Имаше ли определени влияния и поставени насоки на работа по време на записването на ‘Adam’s Bushes Eva’s Deep’?

В нашите песни винаги сме гонели самобитността. Най-важната ни насока беше да се съхрани живата енергия в записите, защото от толкова години сме група и все свирим на живо, не сме имали истински студиен проект. Тези песни са били свирени навсякъде, с всякакви хора и вариации, аранжименти. И когато започнахме да записваме песни, беше в едно мазе, където репетират хардкор групите на Мишо, с нашата си непретенциозна техника. Но се е съхранила тази по-непренудена енергия. Някак си, не е имало ‘искаме този албум да е като еди-кой-си’, а просто да си гоним наши си стойностни нещо, които искаме да излязат, да е добре като звук, да не е задължително излъскано и полирано, а да е такова каквото е. Много от нещата са записвани абсолютно едновременно – разпределени по кабинките. Аз много държа да пея песните от край до край, за да се съхрани енергията, да няма кръпки. Всяко парче си носи изискванията. Особено акустичните.

В Модерния театър изпяхте поне три нови песни – една, в която се пееше, че „градът е толкова шумен“, друга, която помня още от концерта ти с Bluba Lu в Червената къща (2008), а третата сякаш беше писана за дъщеря ти. Това означава ли, че вторият албум се задава?

Да! Дай Боже да имаме попътен вятър, но така както се получават нещата, вече не е толкова трудно сам да си направиш албума. Ние имахме голяма подкрепа от филма на Камен и най-вече копродуцента му, който направи възможен мастеринга в Лондон, да произведем албума физически. За втория албум имаме материал, миналата седмица записахме ново парче, имаме и доста неща, които са отпреди, както и нови неща…но да не казвам голяма дума…мисля, че с голяма воля и мерак може да стане. Когато не гониш някаква претенция или прекалено внимаваш да не се изложиш с втория си албум…това слага голяма контра. Според мен е най-добре да се отдадеш на естествените процеси…

Как стана свързването с Еди Стивънс  и участието му на вашия концерт в Народния театър?

Той е тук, за да работи с Bluba Lu и е бил на нашия концерт в Модерния театър. Харесало му е много. След ден-два ми се обади и ми каза, че иска да се видим. Видяхме се, прекарахме цяла нощ с него и Мишо по разни местенца и беше много забавно. Каза ми много скъпоценни неща. Как всички са го навивали в България, че тук няма публика за такава музика. А изведнъж той идва на наш концерт, който на всичкото отгоре беше голям тест за нас, и той вижда, че хората не са дошли заради бирата или мястото, а заради музиката. Каза, че тази музика не е лека, не е лесносмилаема, не е конвенционалната, която носи със себе си задължително много публика, но ето, че има хора за нея. И аз смятам, че наистина си има публика. Има си места, публика, който както се прави. Вече не е толкова трудно да се организира концерт. Искаш в Червената къща, обаждаш се, проучаваш условията, преценяваш…Вече има и много начини да достигаш до хората, не е задължително да преминеш през ММ, да имаш клип. Хората са много по-лакоми и любопитни, като че ли са се посъбудили, по-лесно отсяват кое е напомпано, излишно, то си личи веднага, от една минута може да го разбереш, кой проект е просто PR…и тези, които са разчитали на PR-а по някакъв естествен подбор си отпадат…трябва да има борба. Личи си, когато го има нещото. Така че аз съм голям оптимист за това, което се случва.

Всеки от вас е свирил извън България – смяташ ли, че можете в един момент да живеете, записвате, издавате изцяло на друго място?

Вече това няма чак такова значение. Ние сме се наситили от това. Жоро Дончев много години е свирил в Щатите, аз също съм живяла там, макар и много нелегално. Вън от България не ми е толкова…Много обичам да пътувам, но тук ми е дома. София стана много мръсна, гадна някак си, с много движение….

„…но градът е толкова, толкова шумен…“

…“Градът ял е, преял е“! Да, но тука съм си у дома. В САЩ сърцето ме болеше. А това бяха едни години, когато още на летището нямаше нов терминал. След две години кацнах, беше мъгла, идваш от Ню Йорк, където всичко е светло, осъзнаваш този контраст, но аз милеех да се кача на автобуса и да чуя (с преправено пресипнал глас) ‘Опашката на гишето…’

Преди време участваше в постановката ‘Polaroid Stories’...(тук Рони закрива лицето си с ръце)…да, да, знам…но…все пак…имаш ли планове за още изяви на сцена като актриса?

Тези полароидни истории бяха много голям крах. Но за мен и за Мишо си беше лично постижение. Това ми беше една от първите роли, трябваше им човек, който да пее на живо. Направихме заедно музиката и много работихме за това нещо. Тази постановка два пъти се изигра, но беше много амбициозно, грандоманско, което не успя повече да се издържи. Но като това, което ние си направихме, беше добър пробив напред. Иначе първата ми роля в театъра беше на една постановка на Марий Росен, която се казва ‘Бели нощи’ и е на Достоевски. Тогава със Сашо писахме музиката, той по това време свиреше в Nasekomix. А миналото лято, през септември, имаше премиера на ‘Хамлет’ в Академията, отново на Марий Росен и Валерия Бълчева, и играх Офелия. Пак правих музиката, както и песните, които Офелия пее.

В периода след ‘Източни пиеси’, когато толкова много неща се промениха за вас, как мислите, че се е развило вашето представяне на живо? Каква е разликата между концертите на Nasekomix преди години и сега?

Няма генерална разлика. Подхождаме с еднакво уважение в подготовката към малък градински концерт и нещо много по-специално. От премиерата на албума, Санди свири с нас на барабани, Тошо вече е само на машини. Имаше период, в който бяхме само трима – с Жоро на контрабас, Мишо и аз. Тогава с един сепмплер програмирахме разни неща, бяхме в по-камерен състав. Но общо взето, изхождаме от това каква е нашата музика и какво е мястото, кое е най-добро, за да се получи идеята.

Заглавието на албума, ‘Adam’s Bushes Eva’s Deep’, се връзва с имената на песните, текстовете – звучат провокативно, но прикрито…

Не сме с някаква кой знае каква концепция. Поне за мен, не знам за другите, винаги съм си представяла, че нашата музика по-скоро трябва да отключва фантазията на хората, въображението. Името Nasekomix го измисли Тошо, ‘Adam’s Bushes Eva’s Deep’ е от едноименната песен, на която текстът е на Марий и аз избрах то да бъде заглавието на албума. Представих си, че то най-добре формулира шаренията на песните в албума. Да не знаеш какво да очакваш, все пак доскоро хората не ни познаваха, много сега научават за това нещо…да има свобода във фантазията на хората…

Предстоят ви концерти в Париж, Виена, Хамбург…какви са европейските планове на Nasekomix за тази година?

Те не са особено величествени. В Париж ще сме покрай ‘Източни пиеси’. Имаме голям късмет покрай филма, канят ни на приемиерите му. Това е много приятно преживяване, срещаме много интересни хора, те вече знаят кой си, какво правиш. Това ни открива много добър път. По някакъв начин филмът на Камен (Калев) много добре ни е представил, тъй като е достоверно, не е някакъв имидж, който тепърва да запълваме. Не навсякъде може да се уреди участие, тъй като организаторите не винаги могат да си го позволят. Поканата от Виена е от един фестивал, Balkan Fever, където ще сме с Phuture Shock, с Деси имаме и общ проект. От Варшава и Вроцлав ни се бяха обадили, така че има някакво раздвижване. Ще видим как ще се уредят логистично нещата, тъй като това са различни сцени, а ние свирим навсякъде. Жоро Дончев, нашият контрабасист, понеже много му се отдава организирането, сега урежда турнето ни по театрите в България през май месец – в Бургас, Варна, Русе, Велико Търново, Пловдив. Чакаме да има глад за нас, тъй като за какво иначе да ходиш някъде, където никой не те чака.

от Светослав Тодоров (The Fein)

Годината започна повече от динамично за Алън Уайлдър. След анонсирането на „Selected“, антологията, която ще събере избрани моменти от простиращото се в над две десетилетия съществуване на проекта му Recoil, последва изненадващата новина за предстоящото му турне, а пикът беше достигнат, когато прекаралият 13 години в Depeche Mode мултиинструменталист се качи на една [...]]]> 5

Годината започна повече от динамично за Алън Уайлдър. След анонсирането на „Selected“, антологията, която ще събере избрани моменти от простиращото се в над две десетилетия съществуване на проекта му Recoil, последва изненадващата новина за предстоящото му турне, а пикът беше достигнат, когато прекаралият 13 години в Depeche Mode мултиинструменталист се качи на една сцена с бившата си група за първи път от 1994-та година насам, по време на благотворителния им концерт в Royal Albert Hall.

Дори и нищо от това да не се беше случило, интервю с Алън Уайлдър винаги би било интересно – заради уникалния с творческата си свобода проект Recoil, доказващ, че само Уайлдър може да подреди хармонично подобен хаос от стилове, заради онези години, когато Depeche Mode покориха безбройни върхове и сърца, заради уникалния му поглед към детайлите, вдъхновен колкото от класическото му музикално образование, толкова и от неговата ненамерила граници фантазия.

Специално за  Indioteque  и depeche-mode.org – Алън Уайлдър. А авторът на интервюто отива да изпуши най-приятната си цигара досега…

Сборен албум от Recoil беше по-скоро неочакван ход. Обикновено такъв тип албуми подсказват или намерение за прощаване с музиката, или оставяне на миналото назад, за да се направи път на новото началото. Кое е от двете е по-близо до причината „Selected“ да бъде издаден сега?

Нито едно от двете всъщност – беше просто удобно време за подобна идея, тъй като проектът стана на 25 години, а и в момента нямам готов албум с нов материал. Последните две години бяха трудни за мен в личен план, така че компилацията идва в правилния момент по отношение на задържане на проекта като активен, а също така вълнението около това да го представя на живо е голямо.

За първи път ще извадиш музиката на Recoil от студиото. Можеш ли да ни разкажеш повече за формата на събитията от турнето, тъй като беше уточнено, че те няма да бъдат типични концерти?

Това, по което работим е аудио-визуална презентация на Recoil. Няма да има група на сцената, но с реализирането на идеята са обвързани четирима режисьори, има и много неща, които сме подготвили с Пол Кендъл (бел.- дългогодишен сътрудник на Алън и работил по записването „Violator“ и „Songs of Faith and Devotion“ на DM). За останалото – елате и ще разберете сами :)

Може ли да се каже, че release партитата около издаването на Subhuman, срещите с феновете и всички емоции около тях, бяха като индикация, че ако се организира нещо на по-голямо ниво, то ще бъде желано и топло прието от публиката?

Да, имаш право за това. Всичко беше толкова прекрасно на партитата в Берлин, Прага и Москва, че ми се искаше да направя повече този път – но не просто да раздавам автографи, а да направя нещо специално, което да бъде оценено също толкова добре. Разбира се, все още ми се иска да бъда близо до хората, да се запознавам и здрависвам с тях, и т.н. За мен тези изяви трябва да бъдат „събития“ с интересни гости и други артисти, вместо просто „концерти“ за отбиване на номера.

В специалното издание на „Selected“ има нова версия на „Strange Hours“, създадена съвместно с The Black Ships, новият проект на Ник Маккейб и Саймън Джоунс от The Verve. Как се случи тази колаборация?

Посредством Давид Роси, който също е член на The Black Ships. Познавам го от работата му в Goldfrapp и той ми обясни за проекта му с хората от The Verve. Той също така участва и със самостоятелен ремикс в „Selected“.

Избирайки и преработвайки песните за компилацията, имаше ли такива, които в процеса на работа си преоценил и сега гледаш на тях под друг ъгъл?

Мисля, че да. Беше приятно изживяване да ги изслушам отново и да им придавам по-минималистични аранжименти за турнето. Добър пример за това е „Want“, която с времето оценявам все повече. Когато записвах „Liquid“, дори се колебаех дали да я включа в албума, а сега тя даже е в компилацията. Превърна ми се в личен фаворит от песните, които записахме с Никол Блекман. Също така, беше страхотно да слушам отново гласа на Саманта Коербел, която мисля, че е много подценена като лирик/поетеса. Нейните стихове са отлични.

Как твоето композиране и работни методи са се променили от времето на Bloodline (1992) до днес?

Предполагам сега съм много по-уверен, внимателен и фокусиран, както и по-малко вманиачен и повлиян от Kraftwerk. И въпреки че харесвам електрониката, това е най-малкият елемент от всичко, което правя. Технологията винаги е интересна и обичам всички помощни инструменти да са ми под ръка, но в днешни дни емоционалната същина на песните означава много повече за мен.

В интервю около „Subhuman“ периода, казваш, че вече не се възприемаш като част от електронната сцена – това означава ли, че след блус залитанията в последния албум, ще има дори по-изненадващи стилови завои, които публиката не е чувала досега в Recoil?

Нямам определени принципи относно това. Просто работя с необременено от нищо съзнание и следвам накъде то ще ме отведе.

Да, беше прекрасен ден, както и да го погледнеш. Беше чудесно отново да разговарям с Мартин, Флеч и Дейв, както и другите от екипа. Някои хора може да си мислят, че „томахавките са заровени“, но от моя гледна точка никога не е имало лоши чувства, въпреки че от доста време не бяхме влизали в контакт. Бях изключително впечатлен от погледът на Мартин върху нещата и начина му на мислене – изглеждаше много енергичен и съсредоточен. Мисля, че това има общо с отказването му от алкохола :)

„Somebody“ беше без съмнение страхотен избор за изпълнение – дискретно, но внушително, както самата песен. Как беше решено тя да е песента, която да изпълните заедно?

Беше решение на Depeche Mode и до голяма степен предвидимо, тъй като нямахме много време да репетираме.

Два дни по-късно, на следващия им концерт в Лондон си бил забелязан сред публиката с Гари Нюмън, който заедно с Трент Резнър е един от най-мечтаните музиканти, които някой ден да се появят като гост-вокалисти в Recoil. Можеш ли да си се представиш в студиото с тях и резултата от работата ви?

По-скоро не, въпреки че сме близки приятели с него и Гемма (съпругата му). Тъй като те са на почти всеки концерт на Depeche Mode в Лондон, не беше изненадващо, че ги видях там. Поканих Гари да бъде DJ на една от датите в турнето и той има голямо желание, но ще видим как ще разработим графика. А и му предстои турне по същото време, което също е проблем. За другите специални гости – следете официалния сайт.

Музиката на Recoil често е описвана като „саундтрак към филм, който не съществува“. Имал ли си някога предложение да напишеш музика към филм и желание да композираш в подобна насока?

Всъщност наскоро имах съвместна работа по един предстоящ филм, за който снимките още не са приключили. Името му е  “Dark Bridge“, а режисьорът е Марсело вон Шварц. Скоро ще има повече информация за това. Музиката на Recoil по някакъв естествен начин винаги е била синематична, така че това е нещо, което винаги ще ме интересува.

В твоята статия „Music for the Masses – I Think Not“ за Side-Line, изразяваш страховете си, че отношенията ти с Mute Records може да приключат заради начина, по който музикалната индустрия се развива. Две години по-късно, смяташ ли, че мястото ти там е още нестабилно или климатът се е подобрил?

Нещата в Mute се променят към по-добро. Въпреки че все още е под шапката на EMI, лейбълът отново се завръща към начина си на функциониране, когато беше независима компания. Трябва да изчакаме и да видим как ще се развие всичко, но знаците са окуражителни и се чувствам много по-сигурен за бъдещето, отколкото преди две години. Мисля, че Даниел Милър добре предвижда променящите се тенденции в индустрията, опитвайки се да остане с един ход напред пред другите.

Можеш ли да ни споделиш твой спомен от периода ти с Depeche Mode, който винаги те кара да се усмихнеш искрено?

Първият такъв спомен, който ми идва на ум е от концерта ни в Сантияго, Чили, през 1994-та, част от Devotional турнето. Не мисля, че през целия си живот съм бил толкова изплашен!Бяхме карани от двама пияни космати шофьори в превозно средство, в което нямаше прозорци. По едно време те прегазиха куче и се смяха истерично за това през цялото време. По пътя минахме покрай горящи магазини, подпалени от двеста хиляди футболни фенове, вдигнали се на бунт. Когато пристигнахме за концерта, бяхме посрещнати от въоръжена до зъби охрана, докато организаторът се караше на висок глас с някакви хора, тъй като беше продал правата за промотирането на десет различни компании, въпреки че бяхме забранили рекламиране вътре в залата. След като стигнахме живи до сцената, станах свидетел на без съмнение най-внушителната публика, пред която съм излизал. Все пак не съжалявах, че трябваше да отпътувам на следващия ден, особено след още един уклончив разговор с онзи промоутър. Мисля, че все пак взехме някакви пари от концерта, макар че бях щастлив, че просто си тръгнах жив.

Има много хора в България, които са привързани към музиката на Depeche Mode и Recoil, има ли нещо, което би искал да им кажеш?

За съжаление, въпреки че организирахме много дати из Европа, не успяхме да уредим събитие в България. Надявам се няма да приемете това като някакво пристрастие, тъй като уважавам феновете от всяка една страна. Така че ви благодаря за подкрепата и се надявам, че част от вас ще имат възможността да пътуват до някой от градовете, в които ще бъдем.

от Светослав Тодоров (The Fein)

„Целта ми е да провокирам, да променям, да изкарвам хората от това латентно състояние на блажен идиотизъм, в което те масово са изпаднали.“
(Димитър Паскалев)

Това интервю е начална стъпка [...]]]> 8

„Целта ми е да провокирам, да променям, да изкарвам хората от това латентно състояние на блажен идиотизъм, в което те масово са изпаднали.“
(Димитър Паскалев)

Това интервю е начална стъпка към изграждането на поредица от специални материали, които ще бъдат част от предстоящия сайт на Indioteque. Запланувано е в него да има секция, в която следващите интервюта да намерят мястото си, а дотогава, ето го и първият подобен материал, в който ви представяме основателя на Davvid Project и бивш член на Стейн – Димитър Паскалев.

Поводът за срещата с Димитър Паскалев в уютното звукозаписно студио на Vitality Music беше предстоящия втори албум на Davvid Project, както и възможността да се припомнят събитията около първия – ‘Inside’ (2004), един от малкото български албуми, издадени без компромиси в качеството и концепцията, пълноценен както като звук, така и като визия. Може би заради това създателите му го описват като ‘дълбоко и интензивно себеусещане’. Границите им са сякаш условни, което може би идва и от влиянията – във Facebook профила на Димитър можем да видим музика от Франц Лист и Вагнер, редом до песни на Depeche Mode и Nine Inch Nails.

Но нямаше как разговорът да се ограничи само до творението на Паскалев и Татяна Йосифова. Когато говориш с човек, който е минал по пътя от театралните саундтраци до алтернативното явление Стейн, междувременно през Авеню, Милена, Исихия,Анимационерите и много други, няма как темите да не се вливат една в друга. И тъй като писането няма особени постижения в характеризирането на усмивката, редно е да се каже, че всичко премина с един позитивен тон, макар и на места думите да звучат песимистично по отношение на света около нас. След кратък разговор за новия албум на Дейвид Силвиън, в студиото сред листите с текстове, вече сме готови да започнем.

Специално за Indioteque: Димитър Паскалев и Davvid Project, Стейн, работата му с други изпълнители и групи, и за музиката като едно голямо цяло, в което, както добре знаем, е винаги приятно, но и леко болезнено да се изгубиш.

Какво те провокира да тръгнеш по пътя на музиката, кое даде началния тласък?

Връщаш ме много назад. От малък исках да свиря на пиано, може би от тригодишен. Това се случи благодарение на един мой чичо, братовчед на баща ми, който е бил на гости у нас и тогава аз съм се заслушал в някаква супер изтрещяла музика по радиото, в смисъл камерна музика, някакви експерисионизми. И съм бил в захлас. Сменяли са станциите умишлено, за да видят дали ще я намеря, при което аз съм намирал същата станция и съм слушал. Като дете – идиотче. След това са ме попитали какво чувам и съвсем по детски съм обяснявал за разни поточета и птички. Тогава чичо ми казал: „Това дете директно трябва да се запише на инструмент!“ И така започнах да свиря на пиано. В онези години, в този период, когато сме съвсем малки, всичко е страшно несъзнателно. Махалото се клати и опознаваме света. Всичко е много свързано и с класическата музика, с която първо започнах да се занимавам. Композирам от доста малък, вероятно от 12 годишен, като се започна именно от класическите неща и се премина през какво ли не. Това е и един от начините да опознаем света, да разберем какво искаме, как да го постигнем, с какви похвати. Иначе много бързо се изчерпваме. Ако си решил да правиш музика и се насочиш към само един стил, стигаш до третия албум и свършваш. Нещата трябва постепенно да се надграждат…

…иначе се получава едно разтягане на вече постигнатото…

Точно, целта не е толкова да се направи парче, а как да изкажа изживяването, което искам да представя, защото аз в този момент се чувствам така, и светът е такъв, и имам нещо да кажа. А не просто да напиша песен и да нямам какво да кажа, което е доста голям проблем в съвременната музика.

В сайта на Davvid Project пише, че това е музика, която е направена с чисто сърце. Това ли е най-важното, когато създаваш музика, дори когато има определени очаквания от публиката? Има ли нужда човек да прави компромиси със себе си заради нея?

Не, няма смисъл да се правят компромиси. Какво от това като тя има други очаквания? Това е най-големият проблем в тази държава и мисля, че винаги е бил. „Да, ама не“ беше казал един човек, който е представител на едно поколение, което аз много харесвам, от 30-те години на миналия век. Когато страни като Германия и Франция са били много по-близо до нас. А сега духът на този народ страда, той е душевноболен. Това е за мен истината. Тук всички искат да се харесат, на всяка цена. Това е най-тъпото нещо, което човек може да иска, тъй като той трябва да знае, че за всичко си има аудитория и зависи от нивото на всеки един човек. Не искам музиката, която правя да се харесва от хора, които слушат някакъв лигав поп. И се радвам, че не се харесва от тях. Целта ми е да провокирам, да променям, да изкарвам хората от това латентно състояние на блажен идиотизъм, в което те масово са изпаднали. Този народ е изгубил усещане за истинското, той бърка рекламата с изкуството, забавлението с изкуството. Това е много порочно. Получава се тотален бълвоч. Проблемът тук е естетически.

Когато Inside излезе на българския пазар, той беше забелязан най-вече от тези меломани, които обичат да ровят по-надълбоко. Но в общ план, сякаш не достигна напълно до целия спектър от хора, до които можеше да достигне. Това обезкуражили ви или имаше достатъчно причини този период да остане като успешен за вас, без разочарования от реакции или продажби?

В никакъв случай не сме били разочаровани. Нас ни интересуваше този албум да достигне до хората, които имат нужда от него. Най-малкото някой от нас иска да бъде популярен, поредното нещо, наречено звезда, което е тотално порочно. Мисля, че нито един човек, който има желанието да прави нещо стойностно, не иска да бъде по медиите, по тия смешни предавания, да е част от тази манипулация на телевизите, които са си плюли в устата и това е. Иначе тогава не успяхме да направим клип, но мисля, че така е по-добре, тъй като по този начин песните се възприемат цялостно. Вярно е, че музика без клип няма как, но това вече няма такова значение, тъй като съществуват клипове снимани с телефон, с ужасно качество, не е като преди десет години, когато се снимаше със страхотни камери и страхотно качество. Много се промениха нещата от времето, когато бях със Стейн. Дано с втория албум да достигнем до повече хора, които имат нужда от него…

…то ако нямаш потребност да слушаш такава музика, тя няма и да ти повлияе…

Точно. Иначе другото е мода, смешно е…този въпрос всеки си го задава, но колкото по-бързо го изтласка от себе си, толкова по-добре…ужасно е, представи си какво става в главата на тези хора…но какво означава точно мода, особено в България? Какво означава в Англия или в Италия, и какво тук?

Има и объркване кое да се възприема като мода, дали това от телевизора, дали от другаде…

Да, проблемът е, че те възприемат се предимно това. А на запад се създават общества, които са още живи, съставени от по-нормални хора с по-нормални потребности, а тук всичко трябва да бъде…пошло е…трагично е…но го казвам с усмивка, хаха!

Как се намерихте с Татяна? Какво у нея те накара да решиш, че тя е точният човек, с когото искаш да реализираш Davvid Project?

Стана съвсем случайно. Продуцирах Исихия, когато се запознах с нея. Впечатлих се от тембъра й. Тя пееше в едно парче от албума, което беше с едни изключителни келтски напеви. Аз имах вече доста записани неща и й казах ‘Ела да опиташ някои песни’. Тя дойде в домашното ми студио, хареса много идеите и разбрах, че това е, което съм търсил. Видях един студен глас, но студен само на пръв поглед, всъщност студен може би не е думата…изключителен тембър, леко метален и същевременно не просташки емоционален…с една скрита емоция, много силна, но е скрита…леко е дистанцирана, но това я прави по-скъпа.

…като нещо, което провокира да го разучиш…

Да, за това става въпрос. Отделно, че е въздействащ или поне на мен ми въздейства отстрани. Имах няколко песни тогава, след това написах още и…завършихме албума.

Изглежда всичко е станало бързо, то като ги е имало идеите…

Да, по-скоро проблемът беше в самия звукозапис. Тук няма такива продуценти, както навън. Като Флъд, който работи с Depeche Mode, с U2, или Даниел Ланоа, хора, които са в този ресор. Не знаеш към кого да се обърнеш. Още когато започнахме с Davvid, нямаше такива хора наоколо, нямаше нещо по-криво, нещо по… ние дори бяхме доволни само музиката ни да звучи добре записана. Вече не можеш да си само един композитор, станахме и тонрежисьори, и продуценти. Както например аз съм продуцирал трите албума на Авеню, след това Анимационерите, Ирина Флорин, доста хора.

Това е и сякаш начинът, ако искаш да се издържаш като музикант…

Да, при тази липса на пазар, с тези седем милиона застаряващи хора, обезсмисля се всичко. Остава ти да го правиш за себе си, за тези хора, които се чувстват като теб…това е, това е единственото.

Една от песните в ‘Inside’ се казва ‘Song For Freedom’ – колко важна и колко опасна е свободата за музиканта? Може ли тя да е нож с две остриета?

Да, но то няма значение дали става въпрос точно за музикант. Това е нещо, което носиш вътре в теб. Да махнеш всички догми от себе си. При израстването си, човек преминава през най-различни изживявания, състояния на духа. Всичко това е привидно, за да може той да осъзнае по-бързо и по-дълбоко себе си. Както през различните периоди от живота на човек, ние съзнаваме едни и същи неща, но в различна дълбочина. Имаме свободата като естествен порив, но от хората си зависи до къде ще стигне. Ако искат много да се харесат, свободата си отива. Така че, това е много лично изживяване и индивидуално за всеки един, но е много важно да се изчистиш всичко, което е като поза, дори да е несъзнателно. Нещо, взето от герой от книга, от филм, от живота…колкото повече си ‘ти’, толкова повече можеш да кажеш ‘аз съм’. А това те прави много свободен.

В звученето на ‘Inside’ има доста интересна смесица от стилове и влияния, която създава някаква мистика около това как би се развило звученето на Davvid. Каква ще бъде насоката на следващия албум и какво можеш да ни разкажеш за него?

Честно казано не знам…мога да ти пусна песен от него, ако искаш?

С радост!

Това е от песните, които още не са мастерирани…но мисля, че горе-долу ще добиеш представа…

(…)

Звучи по-твърдо, по-електронно…

Да…ами…не…

…или не разделяш направеното като ‘това е по-твърдо, това по-меко, това е по-различно от…’ и т.н.

То само се ражда, като картина. Скиташ някъде из цветовете и оттам нататък намираш оптималния вариант, независимо дали ще е 50 % акустика или 50% електроника. Няма значение. Не е планирано. Но все пак гледаш да му вкараш някаква концепция, за да стане едно цяло. Иначе ще има изненади…ще има песни от 13-ти век! Странно ще е…

Всъщност напоследък има някаква тенденция към завръщане на средновековните елементи. Стинг и Пи Джей Харви записаха подобни албуми…

Това е по-скоро начин да се разбере времето. То тече само в нашите глави. Реално време за мен няма. Представи си как би ни протекъл живота, ако не живеехме спрямо грегорианския календар, а спрямо друг, примерно този на маите. Сами си определяме времето, казваме си  ’То трябва да тече по този начин’. Но доколко е вярно това, доколко сме добри астрономи и колко добре изчисляваме всички тези цифри…никой не знае.

Всички сме свидетели колко бързо се променя музикалния климат. Според някои дори албумът е загубил актуалността си като творческа форма. Смяташ ли, че той е все още подходящият начин, по който музиката на Davvid да бъде представяна?

То самата индустрия няма нищо общо с това, което беше през 90-те години, когато е имало такива баснословни продажби. Вече има дигитално разпространение, което бие по доходи физическото. Какво значение има дали музиката ще е на чип или ще я изтегля легално? Отделно нелегалния mp3 пазар съсипа всичко, особено в тази държава, която е в тотален колапс за мен. Тук нещата са породени от чиста незаинтересованост, никой няма нужда от музика. ‘За какво трябва да давам пари за това? Каква е тая абстракция.’

…или ‘О, това ще ме депресира..’

Да, инфантилното мислене ‘Това ме прави щастлив’ и ‘Това ме депресира’. Никой не търси тези състояния, които за мен са най-ценни и най-важни, когато изпитваш лека тъга и радост. Красивите състояния. Другите неща са крайности. Но много малко хора са с тази развита чувствителност, а и самата цивилизация сякаш иска те да се отдръпват и им казва „Ти си слаб!“ И се създават стереотипи, модели на мислене, хората ги приемат, без да се съпротивляват.

Те може би не се съпротивляват, тъй като не виждат алтернатива или не са научени да я виждат…

Да, те така са свикнали. Не са пробвали да видят какво има вътре в тях. Тях ги е страх да останат сами, защото медиите налагат ‘ако си сам вкъщи, ти си самотник’. Само какъв bad image е да си ‘самотен’! Всички ще те сочат с пръст и ще си казват ‘Той е самотен’. Това е смешно…нали знаеш, манипулацията е основана на страха. Страхът да не бъдеш модерен, да си аутсайдер. Това е супер смешно, а хората не го осъзнават, дори не осъзнават как следват това като модел на мислене.

Наградени сте за саундтрак към куклена постановка…

А, да, това е за пиесата на една приятелка на Татяна, тя е куклен режисьор, много добър. Аз преди това бях писал за театрални постановки. И набързо спретнахме една музика…която се оказа, че спечелила, ние дори не знаехме!

Има ли разлика да пишеш за деца и да пишеш за възрастни, или разликата е само в играчките им?

Точно! Няма никаква разлика. Това е нещо останало от соц времената, че като е за деца, трябва да е инфантилно. Напротив, даже те са много по-отворени, по-искрени, а възрастните в един момент загрубяват. Отношението трябва да е съвсем сериозно, не трябва да се щадят, децата са много силни.

Смяташ ли, че Стейн изпълниха своята мисия и потенциал за времето си и според теб, те могат ли да имат място в настоящето?

Стейн беше като лаборатория за звук, експериментирахме по всякакви начини, правили сме какви ли не чудеса. И някак си нещата станаха естествено. Събрахме се много личности, които можехме да правим музика отделно един от друг. В един момент, когато това нещо е на куп, то няма как да просъществува без някакъв бизнес, а в България слушателите сякаш се стреснаха от тези звуци…

Тогава бях много малък, но си спомням, че Гепи беше казал нещо от рода на „Стейн ще се съберат, когато нещата в България се оправят…“. В тази връзка ли беше казано това?

Мисля, че да. Но човек не бива да казва, че това не би се случило един ден. Поне в този период всеки си има някакъв бизнес, занимание, което си върви. Иначе сме приятели, чуваме се постоянно. Това, което правихме със Стейн се получаваше страхотно. Тези, които са били на наши концерти могат да кажат какво въздействие е имало, какво беше групата. Но емоционалността на хората тук е една мелодраматична и когато пуснеш нещо по-грубо, с някакъв друг похват на изказ…прекалено консервативен народ. Казваш му да опита нещо различно, но той държи на своето. Не е любознателен. Стои си някъде и не мърда оттам. Когато живях за 3-4 месеца във Виена, виждах как хората са едно цяло със себе си, едно цяло с начина, по който изглеждат, излъчват. Човекът кара колата, която отива на начина, по който изглежда. И всичко около него показва пълна хармония с душевността му. А не примерно някое земноводно да кара скъпа кола. Нещата са много по-плавни, самият манталитет е друг.

А ако бяхте продължили? Нямаше ли стената да се разруши?

Не, не мисля. Тогава бяхме три групи и бяхме приятели. Babyface Clan, Пиромания, които по-късно станаха Plastic Hi-Fi и ние. Непрекъснато правихме джемове, имаше жесток живот, страхотни концерти и участия. Но нито една от трите групи не успя да се наложи. Като имай предвид, че ние направихме най-големия компромис. Почнахме да пеем на български.

Работил си с толкова много имена от българската музика. От кои пазиш най-ценни спомени?

Честно да ти кажа не знам. Самия факт, че сме работили заедно и се получило е достатъчно. А и никога не се връщам да слушам неща, които съм направил. Просто не обичам, това е част от нашия път, един вид психотерапия. В един момент се получава. Така че всички по някакъв начин са ми….може би със Стейн. Имаме страхотни спомени, тогава имаше много концерти и много смешни ситуации, случки, много пътувахме. Имаше концертен живот и отделно това, че бяхме приятели с другите групи и постоянно бяхме заедно.

Питър Мърфи от Bauhaus беше казал в едно интервю, че когато издадеш песен, представиш я пред публиката, тя вече не е твоя, а нейна…вече не ти принадлежи, не я чувстваш като своя…

Така е, отделно, че когато правиш музика, ставаш шизофреник. Композираш, продуцираш, постоянно си сменяш мястото на човек, който иска да изкаже нещо и страничен слушател, нон-стоп. Това е много уморително, в един момент вече става рефлекс. Но действително след това има едно отдалечаване. Защото в следващия момент ти си друг. Много трудно е да смесваш, правиш го цел ден и на следващия се питаш „Къде са ми били ушите?“ Защото ти си сменил състоянието. Има един лаф, че няма смесено парче докрай. Казваш си „Това е, така съм се чувствал, перфектно е“, а след това….шизофренна ситуация.

Предстои ти концерт с Милена в Универсиада на 28-ми ноември по повод 25 годишнината й на сцената…

Да, ние [преди години] бяхме на едно турне [с нея]. Заедно с Митко Кърнев (D2) и Стефан (Попов, екс-Стейн, Gravity Co.), както и Стефан Германов, който е много добър басист и понастоящем се занимава с доста различни неща. Той може би няма да участва, но останалите трима ще свирим за две или три песни на Милена. Избрахме си разни неща, които и преди сме свирили, и…това е…тя искаше да се съберем всички, които сме работили заедно, приятели сме си от доста години…дори наскоро ходихме на гости при нея да уточним разни детайли. По-скоро е приятелско събиране, припомняне на спомени.

Можем ли да очакваме изяви на живо от Davvid?

Наскоро свирихме в БНР на Аларма Пънк Джаз Фест. Хубаво беше. На мен много ми харесва студиото на радиото, тъй като има добро оборудване, много добре акордирана зала, там се намира и един от най-хубавите рояли в България. Аз съм свирил на повечето такива в страната. Невероятен инструмент.

От доста време се опитваме самостоятелно да направим нещо, но е много трудно.

Полезни линкове:

http://www.davvidproject.com/information.html
http://www.myspace.com/davvidbg
http://www.last.fm/music/Davvid+project