По случай 30-годишнината от смъртта на Иън Къртис и издаването на ‘Closer‘, гениалният финален албум на Joy Division, на сайта на Indioteque ще се появят серия от публикации, свързани с групата и енигматичния им фронтмен, както и за музикалната вълна в Манчестър през тази ера и нейният дом – Factory Records. Първият материал идва от специалното издание на списание Q от ноември 2007-ма, когато то става на 21 години. Голяма част от този брой е отделена на личности, които влизат в ролята на автори и разказват за влиянията си, музикалните си идоли. Алекс Капранос (Franz Ferdinand) пише за Дейвид Боуи, Куентин Тарантино за Боб Дилън, Крис Мартин (Coldplay) за Kraftwerk, a Питър Хук, бившият басист на Joy Division и New Order, в момента член на експерименталното бас трио Freebass…за Иън Къртис.

Иън Къртис – обреченият син на пост-пънка

Първият път, когато видях Иън Къртис беше в (манчестърския пънк клуб) The Electric Circus през 1977-ма. На гърба на якето си беше написал думата ‘HATE’ с лепящи ленти, които махаше, когато отиваше на работа, и отново слагаше, когато излизаше. Имаше малка група хора в Манчестър, които отиваха на всички пънк концерти, аз бях един от тях, той също, така че беше логично да се запознаем.

Първите ни репетиции (когато се казвахме Warsaw) звучаха като кола, разбиваща се в стена. Тогава не съзнавах какъв страхотен певец е Иън, тъй като просто не можех да го чуя.  По-късно, когато се превърнахме в Joy Division и записвахме ‘Unknown Pleasures‘, си спомням как стоях зад миксинг деска и за първи път чувах ясно гласа му. Това беше един от най-прекрасните мигове в живота ми. Обожавах този човек и дори и да пееше безсмислици, нямаше да ми пука. Да разбера, че той пее думи, които щяха да променят света през следващите 30 години, беше също приятна мисъл.

Ако говорите с неговата съпруга, Деби, тя ще ви каже, че ние го развалихме. Но той беше твърде мил, нямаше как да се превърне в студен, агресивен човек. Той танцуваше агресивно, действаше агресивно, но дълбоко в себе си той не беше такъв. Искаше да бъде топъл с всеки. Ако забележеше, че някой е тъжен и изгубен, той щеше да отиде при него и да му помогне. Превърна се в много обогатителен фактор за мен и Бернард. Запозна ни с книгите на Бъроуз и Керуак, даде ни албумите на Kraftwerk, The Doors и Иги Поп. Фантастичен учител.

Когато губехме нервите си и се страхувахме, че Joy Division отиваше на никъде, Иън беше първият, който ни убеждаваше по телефона. ‘Хайде, може да го направим!‘ Но всичко се промени, когато свирихме в Hope & Anchor (27.12.1978) в Лондон. По пътя обратно, Иън имаше епилептичен пристъп. Това беше повратна точка за нас. Беше ужасно, защото той мразеше болестта си, мислейки, че така предава групата. Но нямаше как да се избяга от това. Седял съм с него часове, държах езика му, докато получаваше пристъпи, грижех се за него.

Бяхме благодарни за това, че Иън се опита да продължи, но понякога ми се иска да бяхме повече време до него, да бяхме разговаряли за проблемите му. Не искахме да му се пречкаме и постоянно да му натякваме за болестта. Единственото, което можехме да направим, е просто да го накараме да приема нещата спокойно, но всеки път, когато някой му го кажеше, той правеше точно обратното. Беше най-лошият си враг в това отношение.

Не бях изненадан, когато Иън започна връзка с Анник (Оноре). Когато се срещнахме с нея, всички се опитахме да я сваляме. По времето, когато записвахме ‘Closer‘, тя беше постоянно с нас, така че имаше леко разделение.  Нашата ответна реакция беше да се конфронтираме с тях. Така че имаше и гняв, и отегчение, но всъщност ние бяхме загрижени за него и не знаехме какво да направим. Той вече беше преминал през една свръхдоза. Веднъж започна да се самонаранява в пияно състояние и дойде на репетиция с всички тези рани. Беше случай на молене за помощ като по учебник, но никой от нас не беше достатъчно зрял, за да каже ‘Този човек отиде твърде далеч.‘

Последният път, в който видях Иън е още ясен в съзнанието ми. Връщахме се от репетиция с моя стар Ягуар Mk X. Закарах го до дома на родителите му. Иън беше много развълнуван, защото след два дена щяхме да бъдем на турне в Америка за първи път. Не помня последното нещо, което ми каза, но беше в много позитивно настроение. Това беше около 17 ч, събота. След като съм заминал, той е стегнал багажа си за Макълсфийлд. Беше 18-ти май, 1980-та, нощта, в която се самоуби. Винаги се чудя, какво ли щеше да стане, ако бяхме заминали за Америка. Дали щяхме да станем големи колкото U2? Дали щеше да бъде по-щастлив? Дали щеше да оцелее?

Беше неделя следобед, когато изведнъж някой се обади. Беше полицай, който се опитваше да се свърже с нашия мениджър, Роб Гретън, но ми беше позвънил на мен, вместо на него. Тогава обядвах. Затворих слушалката и жена ми ме попита ‘Кой беше?‘ Отвърнах: ‘Иън. Самоубил се е.‘ След това седнах и продължих да обядвам, съвсем спокойно. Малко по-късно Роб ми се обади. И тогава вече напълно и безвръзвратно се разпаднах на парчета.

Едно от нещата, за които най-много съжалявам е, че не се сбогувах с него. Той беше положен в гроба си преди погребението. Бях твърде уплашен, за да отида. Да не присъствам на погребението ми се струваше като правилното решение, но съжалявам цял живот за това. Почувствах се виновен. Можех ли да го спра? Ако само бях останал с него през съботната вечер, вместо да го бях оставил и тръгнал към вкъщи…но няма абсолютно нищо, което вече може да се направи.

Все още живея с Иън Къртис. Всеки ден. Винаги включвам песни на Joy Division в DJ сетовете си. Хората постоянно ме разпитват за него. Къщата ми е пълна със снимки на Иън и неща, които ми напомнят за групата. И винаги съм ужасно горд, когато всички тези нови банди биват сравнявани с нас. Винаги ‘звучат като’ или ‘повлияни от’, но никога ‘по-добри от’. Винаги, когато прочета или чуя нещо такова, усмихвам се, поглеждам нагоре и казвам ‘Е, Иън, виждаш ли това?’ Където и да е, надявам се, че е щастлив.

Питър Хук

превод: Светослав Тодоров (The Fein)

Слушали сме ги безброй пъти, през деня, през нощта, танцувайки, по партита, на живо, с тях сме били и щастливи, и тъжни, и сами, и с всички. Изграждаме спомени покрай определени песни, а всъщност някои от тях имат неподозиран таен живот. В рамките на няколко статии ще бъдат проследени някои не особено известни истории около създаването на песни, които са оставили дълбока следа в историята на съответните групи и изпълнители. Истините и митовете понякога се смесват, но това не пречи да хвърлим един поглед към по-тъмната страна на иначе познатите думи и мелодии…

В средата на 90-те години Били Маккензи от шотландската пост-пънк група Associates на няколко пъти се опитва да се срещне със стария си приятел Робърт Смит, за да му сподели нещо, но фронтменът на The Cure постоянно отлага уговорките.  На 22-ри януари 1997 година светът научава, че Маккензи се е самоубил след смъртоносно смесване на антидепресанти и парацетамол. Намират го в градината на баща му. Смит описва болката от загубата и извиненията си към Били в песента ‘Cut Here‘ , която излиза през 2001-ва година, част от тогавашната Greatest Hits компилация на The Cure и чиято музика сякаш не предполага подобна история зад себе си.  Заглавието на песента е анаграма на името на групата, както и знак за намерението на Робърт това да бъде финалният сингъл в историята им.

Макар и никъде да не е потвърдено в прав текст, смята се, че животът на Били Маккензи е вдъхновил Мориси за написването на ‘Suedehead‘ и ‘William, It Was Really Nothing’. Според легендите, приятелството им свършва, когато тогавашната приятелка на Маккензи казва на Мориси, че иска да се омъжи за него. Но според бившия вокалист на The Smiths ‘William…’ е по-скоро песен за мъжката гледна точка върху брака и неговото безсмислие.

В същия ден, в който се случва трагедията, Сюзи Сю (Siouxsie and The Banshees, The Creatures) е трябвало да се срещне с Били. По-късно тя написва в негова памет песента ‘Say‘, която влиза в албума на The Creatures ‘Anima Animus’ (1999).  За албума си ‘Medulla’ Бьорк е обмисляла да използва гласът на Маккензи от записи, пратени й от баща му, за да направи ‘дует’, но когато започнала работа по идеята се почувствала ‘твърде уплашена’.

Самоубийството на приятел на Робърт Смит стои и в основата на друга песен на The Cure – ‘The Reasons Why‘ (от ‘4:13 Dream’, 2008), като някои от стиховете в текста са взети директно от редовете на предсмъртно писмо, което той получава през 1987-ма.

Подобен случай, като в ‘Cut Here’ и ‘Say’, е ‘Local Boy In The Photograph‘ на Stereophonics. Тя е вдъхновена от срещата на вокалиста Кели Джоунс с приятел, който отнема живота си през същия ден, хвърляйки се под влак. ‘World Gets Around‘ (1997), aлбумът на Stereophonics, от който е песента, е до голяма степен базиран на истории, свързани с живота в родния град на членовете на групата в Уелс.

Брет Андерсън изгражда през годините трилогия песни, записани през различни периоди от съществуването на Suede, посветени на негов приятел от детство и бивш съквартирант, който не успява да издържи на борбата с депресията през годините, донякъде документирана в ‘Breakdown‘ (1993), ‘He’s Gone’ (1999) и ‘Simon’ (2002), която остава като би-сайд, тъй като е създателят й я определя като ‘твърде лична, за да попадне в албум.’ От дебютния едноименен на Suede с интересен път е и ‘The Next Life‘, чиято история се случва…след създаването й. В интервюта през последните години, Андерсън разказва, че той подсъзнателно е писал за починалата си майка, но тогава не го е разбирал.  Хитът ‘Animal Nitrate‘ също преминава през различни интерпретации, повечето фенски. Според старо интервю, песента е за момиче, което като дете е изнасилвано от баща си и когато навършва 21 години разбира, че друг тип сексуални отношения не я интересуват.  Остават догадките за свързването на заглавието с тогава популярния в гей средите наркотик amyl nitrate и обичайните истории за отношенията на Брет с някогашната му приятелка Джъстин Фришман (Elastica), а всяка жена в живота на вокалиста на Suede е станала причина за поне няколко песни…

Но когато стане дума за обречени връзки, било то романтични или не толкова, като че ли чарът на 60-те бързо изниква изпод черно-белите си цветове. Или от ‘кадифеното подземие’.  Но за това по-късно ;)

от Светослав Тодоров (The Fein)

Май месец свърши, прибрахме се и ще се наложи да смеля всичко, което се случи последните тридесетина дни с мен. Повечето прекарани на път и по концерти. Ще е трудно. Последното пътуване до Испания за Примавера се получи почти случайно. Някак на шега след един смс ‘Хайде да ходим в Барселона да слушаме музика на плажа по рокли’, който получи отговор ‘Ми хайде, купувам самолет’. Нямам за цел да описвам банди, мисля че не бих и могла да напиша ревю за над 20 изпълнения, някои гледани с много вълнение. Но този фестивал беше страшно хубав и много бих искала да споделя преживяваното.

Първото ми впечатление от така наречения ‘festival ground’ беше, че всичко е ужасно малко. Колко са малки сцените, колко близо до тях е цялата публика, колко хубаво ще виждаме всичко. Дори реших, че фестивалът е далеч по-малък, отколкото си мислех, примерно 20-30 хиляди. В момента чета в уикипедия, че миналата година е посетен от 80 (аха, осемдесет) хиляди човека. Това е горе-долу големината на Southside/Hurricane в Германия.

Мястото, Parc Del Fòrum, е много много приятно избрано. Стига се с метро за двайсетина минути от центъра на Барселона. На брега на морето е, въпреки че нямаше достъп до водата, гледката беше много красива. Наблизо има магазини и заведения, където може да се яде и пие малко по-евтино. Теренът е асфалтиран навсякъде, съответно при дъжд предполагам нямаше да има никакви драми. До или срещу всяка една от сцените имаше амфитеатрални седящи места или пък наклон, откъдето дори и закъснелите и по-нисички хора можеха да видят всичко доста добре. Опашки за бира, храна или тоалетни почти нямаше. Всяко едно от трите беше достъпно за около пет минути. Къмпинг няма, трябва всеки сам да се оправя със спането. Ние избрахме couch surfing и не само, че не сбъркахме, ами попаднахме на мечтаното жилище.

Въпреки неразбориите по сайта преди началото на фестивала, испанците се бяха справили перфектно с организацията на място. Малко разочарована останах от пластмасовите гривнички (защото наистина много харесвам тези от плат). Бяха добавили и карта с баркод, която трябва да се маркира при излизане, ако искаш да се върнеш същия ден. Което е малко неудобно и има риск да изгубиш въпросната карта, но пък няма как да излезеш с пет гривни и да вкараш още 4 човека, например. Сцените бяха наистина много, 5 сравнително големи, всяка кръстена на някой от спонсорите, една зала и няколко много малки. Под много малки разбирайте мястото за изпълнителите и публиката беше колкото хола ми. В едно такова място гледах на метър от Тим (The Charlatans) най-хубавото акустично The Only One I Know. Петя пък гледа така The Antlers. Беше наистина неочаквано да ти се случи нещо толкова интимно на фестивал.

Line-up-ът беше меко казано Голям. Голям като количество, голям като имена. Изборът беше доста труден, прекалено много неща се засичаха. Имаше голямо смятане и тичане от сцена на сцена. Фестивалът като цяло е доста инди ориентиран. Повечето от групите са не толкова популярни у нас, имаше доста нови банди, но и много стари имена. Публиката съответно беше горе-долу на нашите години. Липсваха пияните петнадесет годишни, пикаещи навсякъде младежи, дошли на фестивал, за да избухнат максимално. Хората бяха много приятно настроени, почти не се бутаха, личеше си,  че са там заради музиката.

Сред моите лични фаворити бяха изпълненията на The XX, Broken Social Scene, Spoon. Да ти се случат Pavement и Pixies на едно място беше просто легендарно.

The Antlers и Owen Pallet пък бяха приятна изненада. Yeasayer бяха много готини, но според мен имаха проблеми със звука. Florence беше много по-непринудена и освободена, отколкото на ‘dedicated’ концерт. Липсваха цялата поза и кич, които малко ме разочароваха преди две седмици в Лондон. Имаше разни Broken Social Scene-Pavement закачки, Spiral Stairs излезе на Texico Bitches, Kevin Drew направи парче с Pavement. The Charlatans свириха целия Some Friendly албум. Бяха като някакво връщане към детските ми бритпоп години. Групите бяха наистина много и ме е страх да погледна в програмата какво съм изпуснала. Дали защото ми бяха твърде непознати или защото са се засичали с нещо друго.

Петя е качила малко клипчета. Снимки има от сапунерка, без фокус, ще бъдат качени скоро. Следете туитър-а ни за повече инфо.

Предполагам, че написах думата ‘много’ около сто пъти, но много много препоръчвам фестивала и смятам следващата година да пазарувам билети на сляпо, докато са все още евтини.

oт Асето Джамбазова

На 17-ти април ще се състои третото честване на Record Store Day – инициативата, обединяваща независимите магазини от цял свят в името на опазването и напомнянето на една по-специална част от слушането на музика – купуването й, докосването й, чувството да е в ръцете ти, чувството, че това е изкуство. Всяка година идеята е подкрепена от влиятелни музиканти, сред които и такива, които отдавна могат да не се притесняват за продажбите си, но добре помнят времето, изградило ги като меломани. Концерти, dj партита, издаване на специални издания на сингли и албуми, и др. съпътсват Record Store Day, който започва историята си през 2007-ма година.

Тогава Крис Браун от независимата музикална верига Bull Moose излиза с идеята, която бързо надхвърля първоначалните си по-скромни размери. На дебютното издание в САЩ през 2008-ма основни лица на кампанията са Metallica, a в Англия се отбелязва първата въобще съвместно организирана от независими магазини дейност.

През 2009-та инициативата е подкрепена от хора като Боб Дилън, Том Уейтс, Ленърд Коен и The Stooges. Специални издания на сингли и EP-та на винил издават и New Order, Depeche Mode, Oasis, Radiohead, Sonic Youth и много други, включително и по-нови имена като The Killers, Yeah Yeah Yeahs, Cold War Kids. Над 1000 магазина от цял свят се включват.

2010-та ще бъде не по-малко мащабна – наскоро реформиралите се Soundgarden ще преиздадат Hunted Down тази събота, Muse ще вземат участие със симфонията Exogenesis, излизаща на винил, отделно от албума The Resistance, а Blur са записали две чисто нови песни, които се явяват първият им нов материал от седем години.

Според Деймън Олбърн ‘Независимите магазини ще надживеят индустрията, която познаваме, тъй като те продължават да са много ценни за хората, дори и в тази ера на свободно сваляне на музика, нищо не може да замени начина, по който изглежда лицето на някой, който слуша нещо, което истински оценява и смята, че ти трябва да го чуеш също‘. Ник Хорнби, авторът на емблематичната за тази тема High Fidelity, е убеден, че ‘Музикалните магазини не могат да спасят живота ви, но могат да го направят по-добър‘. А според Сам Фогарино от Interpol ‘Инди магазините са глобална институция. Това е място, което отразява историята, настоящето и понякога дори бъдещето. Когато откриеш някой изпълнител, албум, жанр, това оформя личността ти и отиваш на едно пътешествие, което няма край. Феновете, диджеите и музикантите имат отговорността да запазят тази институция жива.’

Други привличащи вниманието тазгодишни изненади са двойният сингъл ‘Come Talk To Me / Flume’ на Питър Гейбриъл и Bon Iver, направили кавъри един на друг, соловите албуми на Джо Стръмър (The Clash) за първи път на винил, бокс сетoве на Joy Division и Sex Pistols, селектиран от фенове сборен албум на Pavement, ремикс EP на White Lies и какво ли още не. За повече информация за Record Store Day: http://www.recordstoreday.com/

от Светослав Тодоров (The Fein)